Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Е, щом казваш. Вземи си бонбон за гърло.

Всеки от тях погледна през своя прозорец. Скаре отдели кичур коса от тила си и го опъна. Когато го пусна, той бързо се нави като червей върху горещ котлон.

Струваше й се някак познат. Затова премести стола по-близо и тикна набръчканото си лице досами екрана. Светлината я обля и той видя космите по брадата й, които ставаха все по-дълги. „Трябва да ги обръсне“, помисли си той, но нямаше представа как да й намекне.

— Това е Юхан Улав 2 2 Юхан Улав Кос (р. 1968) — бивш норвежки състезател по бягане с кънки. — Бел. прев. ! — извика тя. — Пие мляко.

— Мм.

— Боже мили, какъв е красавец. Питам се дали го осъзнава, та той е като скулптура. Наистина! Жива скулптура!

Кос избърса мустака си от млякото и се усмихна с белите си зъби.

— Ама какви ослепителни зъби има това момче! Бели като сняг! Така е, защото пие мляко. А си има и училищен зъболекар. Ние едно време нямахме.

Тя събра одеялото в скута си.

— Нямахме пари да се грижим за зъбите си. Налагаше се да ни ги вадят един след друг, когато изгният, а вие имате зъболекар в училище, пиете мляко и витамини, ядете здравословна храна и си миете зъбите с паста с флуор и какво ли още не. — Тя въздъхна прочувствено. — Само ако знаеш, плачех, докато си седях на чина, но не защото не разбирах уроците, а понеже умирах от глад. Как няма да сте хубави, днешните млади. Завиждам ви! Чуваш ли, Халвур? Завиждам ви!

— Добре, бабо.

Той вадеше с треперещи пръсти снимки от пожълтял плик. На външен вид представляваше слабичък младеж с тесни рамене. Никак не приличаше на кънкьора от телевизионната реклама. Устата му беше по момичешки малка. Едното ъгълче изглеждаше стегнато и когато по изключение се случеше да се усмихне, то не се подчиняваше на движението на устните. Отблизо се забелязваше белегът от шев — започваше от дясното ъгълче на устата и завършваше до корените на косата му на слепоочието. Младежът имаше мека кестенява коса, подстригана късо. Почти не му растеше брада. От разстояние можеше да мине за петнайсетгодишен и често на входа в кинозалата му искаха лична карта. Той не се дразнеше — по природа не си падаше хулиган.

Бавно прехвърли снимките, които бе гледал хиляди пъти. Сега обаче те придобиха нови измерения. Сега търсеше в тях предвестници за случилото се. Когато бе правил снимките, изобщо не бе подозирал какво го очаква. На тях Ани забиваше с огромна сила колче на палатката с дървено чукче; стоеше на ръба на трамплина, стройна като топола в черния си бански; другаде спеше в зеления си спален чувал; ето я, върти педалите на велосипеда, а русите й коси са паднали върху лицето. На една от снимките самият Халвур се мъчи да нагласи примуса. Едва я придума да се снимат заедно до палатката. Колко време само я убеждава, защото тя не понасяше фотоапарати, насочени към нея.

— Халвур! — изкрещя баба му от прозореца. — Идва полицейска кола!

— Знам — тихо отвърна той.

— Защо идва при нас? — внезапно обезпокоена го попита тя. — Какво искат?

— Заради Ани.

— Какво е станало с Ани?

— Мъртва е.

— Какви ги говориш?

Ужасена, тя се олюля и се подпря на ръкохватката на стола.

— Мъртва е. Идват да ме разпитват. Очаквах ги, съвсем логично е.

— Защо казваш, че Ани е мъртва?

— Защото такава е истината! — изкрещя той. — Починала е вчера! Баща й ми се обади.

— Да, но защо!

— Откъде да знам! Нямам представа защо, знам само, че е мъртва!

Той зарови лице в ръцете си. Баба му се отпусна като чувал върху стола и пребледня още повече. Напоследък се разбираха толкова добре. Не можеше да продължи дълго, не, хубавите неща са нетрайни.

Някой почука на вратата. Халвур се сепна, мушна снимките под покривката и отиде да отвори. Влязоха двама полицаи. В преддверието се заеха да го оглеждат. Не му беше никак трудно да се досети какво си мислят.

— Вие ли сте Халвур Мунц?

— Да.

— Дойдохме да ви зададем няколко въпроса. Досещате ли се защо?

— Баща й ми се обади тази нощ.

Халвур кимаше непрекъснато. Сейер забеляза старицата на стола и я поздрави.

— Ваша роднина ли е?

— Да.

— Къде можем да поговорим насаме?

— Само в стаята ми.

— Тогава, ако не възразявате…

Халвур ги поведе през тясна кухничка към малката си стая: старомодна, с боядисана в зелено ламперия и широки греди на прозорците. „Къщата сигурно е стара — помисли си Сейер, — вече не разполагат стаите по този начин.“ Полицаите се настаниха на един разклатен диван, а Мунц седна на леглото.