Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Това във всекидневната баба ви ли е?

— Майката на баща ми.

— А родителите ви?

— Разведени са.

— Затова ли живеете тук?

— Можех да избирам къде ми се живее.

Думите му се посипаха като сухи камъчета.

Сейер се огледа, търсейки снимки на Ани, и върху нощното шкафче видя малка нейна фотография в златна рамка. До нея стоеше будилник и фигура на Мадоната с Младенеца, вероятно сувенир от някоя южна страна. В стаята беше закачен един-единствен плакат на рок групата „Meat Loaf“. Халвур имаше стереоуредба, дискове, гардероб и чифт маратонки, но не толкова хубави като на Ани. На облата дръжка на гардероба висеше каска. Не си беше оправил леглото. Върху тясното бюро срещу прозореца стоеше симпатичен компютър с малък екран. До него бе поставена кутия с дискети. Сейер прочете надписа на най-горната: „Шах за начинаещи“. През прозореца се виждаше паркирано пред навеса волво, пуста кучешка колиба и мотоциклет, покрит с найлон.

— Карате мотоциклет ли? — попита Сейер, колкото да започне разговора.

— Когато запали. Невинаги пали лесно. Ще го поправя, но точно сега нямам пари.

Той опипваше нервно яката на ризата си.

— Работите ли?

— В сладоледената фабрика. От две години съм там.

„Сладоледената фабрика — помисли си Сейер. — Две години. Значи е завършил гимназия и веднага е започнал работа. Сигурно не е постъпил толкова глупаво, нали трупа опит.“ Халвур очевидно не спортуваше — изглеждаше слабичък, блед. В сравнение с него Ани беше почти атлетична, тренираше усилено и учеше съвестно, а този младеж пакетираше сладолед и живееше при баба си. Нещо не се връзваше. Все пак мисълта му се стори доста крайна и той я отхвърли.

— Налага се да ви поразпитам за някои неща. Моля за вашето разбиране.

— Имате го.

— Кога за последно видяхте Ани?

— В петък. Ходихме на кино в седем.

— Какво гледахте?

— „Филаделфия“. Ани плака — замислено сподели той.

— Защо?

— Филмът е тъжен.

— Аха. А после?

— Хапнахме в заведението до киното и се прибрахме с автобуса. Отидохме у тях и слушахме плочи в стаята й. Аз се прибрах с автобуса в единайсет. Тя ме изпрати до спирката при млекарната.

— И оттогава не сте я виждали?

Той поклати отрицателно глава. Стегнатите устни му придаваха нацупено изражение. „Колко несправедливо — помисли си Сейер, — момчето иначе има много хубаво лице — със зелени очи и правилни черти. Заради малката му уста човек оставаше с впечатлението, че Халвур крие грозни зъби или нещо друго.“ По-късно Сейер установи, че зъбите на младежа са повече от идеални. Четири от горните и два от долните бяха порцеланови.

— Не сте ли говорили поне по телефона?

— А, говорихме — припряно отвърна Халвур. — Тя ми се обади на следващата вечер.

— Какво искаше?

— Нищо.

— Но по принцип си беше доста мълчалива, нали?

— Да, обаче обичаше да говори по телефона.

— Значи не е искала нищо, просто ви е звъннала. За какво си говорихте?

— Ако непременно трябва да узнаете — за какво ли не.

Сейер се усмихна. Халвур се вторачи през прозореца, като че ли искаше да избегне зрителния контакт с полицаите. Вероятно чувстваше вина или просто се смущаваше. Двамата мъже изпитваха тъжно съчувствие към него. Приятелката му беше мъртва, той нямаше на кого да си излее душата, освен на баба си, която чакаше във всекидневната. „А може би дори е убиец“, помисли си Сейер.

— Вчера ходихте ли на работа в сладоледената фабрика?

— Не, бях си у дома — отвърна младежът след кратко колебание.

— Значи сте си останали вкъщи? Защо?

— Не се чувствах добре.

— Често ли отсъствате от работа?

— Не, не отсъствам често от работа! — повиши глас той. За пръв път от началото на разговора си с него полицаите доловиха отсянка на гняв.

— Баба ви сигурно ще потвърди?

— Да.

— Излизахте ли през деня?

— Само за малко.

— Въпреки че бяхте болен?

— Нали трябва да ям! Баба ходи до магазина само когато времето е хубаво, а това не се случва често. Страда от ставен ревматизъм — поясни той.

— Ясно. Бихте ли споделили в какво се изразяваше неразположението ви?

— Само ако се налага.

— Точно сега — не, но скоро ще се наложи.

— Добре тогава. Страдам от безсъние.

— И на следващия ден не ходите на работа?

— Не мога да следя производството, ако ми се спи.

— Разбираемо е. Защо не можете да спите?

— Болестта ми е от дете. Нали така се казва?

Внезапно устните му се разтеглиха в огорчена усмивка и му придадоха неочаквано зрял вид.