Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Но те не са преставали да се питат! Ние също! — извика мис Поутър.

— И най-после тия обаждания по телефона във вестниците. „Предизвикателство, болезнена нужда от перчене“ — заключиха всички. Лесно е да се каже, но логиката не издържа. Всъщност, убивайки мосю Жюли и съобщавайки на вестниците, господа Смит са искали просто да потвърдят подозренията на полицията, както боксьорът се излага на удари, за да победи противника си.

— Не разбирам! — изръмжа майорът. — Защо да ускоряват събитията? Щом няма доказателства, Скотланд Ярд не би могъл да арестува никого.

— И какво? Вие не познавате добре нашата полиция. Може да има и по-способни от нея. Но толкова упорита няма. А това, което Андреев и другите са искали да избягнат на всяка цена, е да не бъдат сметнати за „подозрителни“ и като такива да бъдат държани под око цял живот… С една дума те са извършили последните четири престъпления, за да може всеки да си осигури свидетелство за невинност.

— Но защо се хванаха за тоя нещастен мосю Жюли, а не за някого от нас? — запита плахо мис Холанд. — Отдавна ли са го познавали? Нима са използвали случая, за да му отмъстят?

— Не. Те изобщо не са го виждали до 28 януари сутринта.

— Може да са помислили, че е агент на Скотланд Ярд? — каза на свой ред мис Поутър.

— Съвсем не.

— Сетих се. Забелязал е някоя компрометираща подробност и…

— И това не е.

Мистър Крабтрий приличаше повече от всякога на хитър гном:

— Отговорът е колкото кратък, толкова и неочакван. Нещо повече, съмнявам се дали в аналите на престъпността съществува подобна подбуда. Господа Смит са избрали мосю Жюли, понеже той говореше френски!

— Goddamn! — изруга майорът. — Толкова ли е дразнело това ушите им?

— Не. Но професорът беше единственият обитател на пансиона, който можеше, преди да умре, ла напише прословутото: il b…, включващо като подозрителни и тримата мистър Смит!

— Искате да кажете, че тези драсканици са били изписани от ръката на убиеца?

— Точно така. Не забравяйте: първо, че съдебният лекар, който извърши аутопсията на трупа на професора, установи най-напред, че смъртта е била внезапна; второ, че Андреев и компанията му са искали да се очернят с всички средства, за да изглеждат след това още по-бели.

— По какво заключихте, че белезите са съмнителни?

— Да видим… il b … според полицаите показваше някаква особеност на убиеца. Добре! Но аз ви питам, не е ли по-вероятно мосю Жюли да напише нещо, с което да посочи Андреев, le R… (руснака), или Хайд: le D… (доктора)? Прибавете към това и обстоятелството, че тъй като бе пристигнал в пансиона само преди няколко часа, той едва ли е знаел за странното увлечение на Андреев, тоест бродирането. С една дума, ако приемем, че посланието е негово, то той е можел да посочи само Колинс. Но след арестуването на Колинс престъпленията продължиха…

Мистър Крабтрий се замисли за момент. После:

— Бих искал да ви обърна внимание на почти дяволската хитрост, с която Андреев, Хайд и Колинс насочваха подозренията към самите себе си или един към друг, без обаче да придават на уликите, довели до арестуването им, някаква конкретност… Да вземем например убийството на мосю Жюли. Най-напред Колинс се старае да отрича, че влизал при доктор Хайд, неохотно признава, че е бил в кухнята, лъже, запъва се, преструва се, че не помни, изпада в противоречия, в които полицията съзира признаци на гузна съвест, но които един опитен адвокат би приписал на вълнението. Остава случката с банкнотите, изцапани с виолетово мастило… И тук Колинс можеше да се представя за жертва, да твърди, че се опитват да го злепоставят. Но той естествено се предпази много добре, като след тридневен разпит стигна в хитростта си дотам, че позволи да му изтръгнат самопризнания, в които прозираше — о, ирония! — частица от истината… Още по-показателна е историята с този призрачен медикамент, предписан от доктор Хайд на мосю Жюли. (Казвам „призрачен“, защото по всяка вероятност е съществувал само във въображението на доктора.) Хайд е знаел, че полицията няма да се задоволи с простия факт, а ще се помъчи да узнае как жертвата е погълнала таблетката, като потърси следа от нея при аутопсията, и лека-полека ще стигне до извода, че той лъже. Не е ли това парадоксално? Поставен натясно, Хайд навярно ще заяви, че се е надявал по този начин да отклони подозренията от себе си. Всъщност той е искал просто да ги насочи към себе си!… И най-после, Андреев, които се крие нарочно зад съвсем прозрачни, недоказуеми алибита, определя на Джинджър Лосън доста подозрителна среща, на която все пак може да се намери естествено обяснение, и ускорява арестуването си, като изпраща на главния инспектор Стрикланд анонимно писмо, с което сам се издава… Разберете, няма нито една улика, която да не е нагласена, която да не служи повече или по-малко на целите на престъпниците!