Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

Минувачът залитна, без да издаде дори стон, и мъглата го погълна още преди да е паднал на земята. Марокеновата му чанта тупна с плясък на тротоара.

Мистър Смит въздъхна. Мислеше: „Колко е лесно! Дори по-лесно от първия път!“ Всъщност той не бе усетил дори онази влага по дланите и онова присвиване в стомаха, които предишния ден бяха забавили смъртоносния му замах.

Уличните лампи, запалени от сутринта, очертаваха улиците като светли пашкули, а редките коли се движеха с пешеходна скорост. От регулировчиците на движението се различаваха само ръкавиците и бялата каска, стърчаща над мъртво-бледото петно на лицето. „Чудесно време за убийци!“ — така бе казал мистър Смит на мисиз Хобсън, излизайки от квартирата си.

Той обърна трупа с крак, коленичи, улови китката на жертвата си. После ръцете му в каучукови ръкавици пропълзяха по нея като усърдни бръмбари-гробари.

Две минути по-късно пред номер 15 на Ракъм Стрийт четирима души наобиколиха една тъмна купчинка, просната на тротоара.

Първият беше доктор Грейвс от близката болница „Принцеса Луиза“. Вторият носеше униформата на полицай. Третият беше инспектор Фулър от Скотланд ярд. И накрая четвъртият, явно смазан от своите задължения, също принадлежеше към персонала на болницата „Принцеса Луиза“ — в качеството си на санитар. Именно той, препъвайки се преди няколко минути в трупа, бе вдигнал тревога.

— Фрактура на черепа — каза докторът, като се изправи. — Внезапна смърт, настъпила най-много преди четвърт час.

И добави, без да проявява никакво чувство:

— Вече вторият от три дни насам, ако се не лъжа?

Инспекторът на свой ред се бе надвесил над жертвата. Като вещ в работата си човек той направи две неща едновременно. В лявата ръка претърси вътрешния джоб на сакото, но не намери нищо. Дясната подпъхна под тялото и извади някаква визитна картичка, на която беше написано на ръка едно обикновено име.

— Питам се… — понечи да каже нещо полицаят.

— Да — рече Фулър.

Груповият началник Стрикланд основателно минаваше за най-флегматичния човек в целия Скотланд Ярд. Самата мисиз Стрикланд се бе отказала окончателно да подлага на изпитание хладнокръвието му в деня, когато го дари за трети път с близнаци.

— И какво? — каза той, когато инспектор Фулър му докладва за престъплението, извършено на Ракъм Стрийт.

Каквото и да му разкажеха — дори за някой нещастник, който прерязал гърлото си, след като избил цялото си семейство, — груповият началник Стрикланд промърморваше: „И какво?“. Никаква развръзка не го задоволяваше.

— Портър си призна, сър. Дал перлите на златните си рибки.

— И какво?

— Жената е заловена, сър. Тя е сервитьорка в „Лайънс“.

— И какво?

Поради което половината от столичната полиция копнееше да му отговори: „И после вълкът я изял!“

Фулър, едрият педант Фулър, сам изпита тази вечер това изкушение. Но успя да не се издаде.

— И после — отговори той, — човекът от Ракъм Стрийт е бил убит с пясъчна торбичка, също както мистър Бърман на Тависток Роуд завчера. Убит, също като мистър Бърман, за да бъде ограбен. И най-после, убиецът му и този път ни е оставил визитната си картичка.

Като рече това, инспектор Фулър сложи пред началника си картончето, намерено под трупа преди двайсетина минути.

— „Мистър Смит“! — прочете гласно груповият началник. — Защо ли му трябва на нашия човек да подписва така своите престъпления?

— И аз се питам същото! — каза Фулър. — Да е луд, разбирам. Но мистър Смит не прилича никак на луд. Воден е от най-обикновената подбуда: корист.

Стрикланд поклати глава:

— Кой знае? С тези кражби може би цели да ни обърка. Никаква представа ли нямате, за самоличността на жертвата?

— Още не, сър. Но наредих на шестима да разпитат обитателите на близките до местопрестъплението къщи.

Фулър почувства нужда да се оправдае:

— В края на краищата има прецедент… Втората жертва вероятно също е била нападната в своя квартал.

Стрикланд се съгласи мълчаливо. Той мислеше за човека, който се представяше за Смит. Дали това беше истинското му име? Едва ли. Или се криеше зад псевдоним? Но и в двата случая каква цел преследваше с този болезнен ексхибиционизъм?

Стрикланд се замисли и за провалената си вечер — трябваше да дежури, докато не загубеше всякаква надежда, че ще научи нещо повече през тоя ден, — за онова osso bucco 1 1 Ястие от джолан (ит.) — Б.пр. , което мисиз Стрикланд щеше да яде без него, за мрачния гняв, който полковник Хемпторн щеше да посрещне съобщението му за това второ покушение.