Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

Инспектор Мордонт, доведен с цел да стенографира показанията на арестанта, кипеше от нетърпение. Груповият началник, напротив, изглеждаше, както обикновено, не твърде заинтересуван.

— Единствено полицията — каза той, цитирайки дума по дума един пасаж от яркочервените афиши, разлепени по всички стени в града — може да прецени доколко важни са дадените сведения и каква награда заслужават. А сега, мистър Марш, ако предпочитате да мълчите, ваша си работа! Трябва обаче да ви напомня още веднъж, че всеки гражданин, укриващ факти, които могат да доведат до арестуването на един престъпник, ще бъде смятан за съучастник на въпросния престъпник.

Тоби Марш се изсмя нагло:

— Чудесно!… Ако наистина се съмнявах дали ще получа моите две хиляди лири стерлинги, то бях сигурен, че винаги можете да ме обвините, че съм откраднал обелиска на Клеопатра…

Той явно бе отхвърлил и последните си колебания.

— Готово ли е, Мордонт? — попита Стрикланд.

— Готово е — рече Мордонт.

Тоби Марш ги изгледа насмешливо, после се облегна на стола си, пъхнал палци в ръкавната извивка на жилетката си:

— Излишно е, предполагам, да ви напомням, че мистър Смит е извършил последното си престъпление завчера към деветнайсет часа на Сътън Стрийт? Е, добре. Въпросната вечер аз прекосявах Сохо Скуеър, когато двама души буквално едва не ме прегазиха. Те вървяха един подир друг, но първият, изглежда, не знаеше, че е следен. Впрочем никой не би и усетил това! Вторият се движеше като призрак.

— Момент! — намеси се Стрикланд. — Видяхте ли лицето му?

Тоби Марш поклати глава:

— Не, ваше височество! Той носеше дълга мушама, чиято вдигната яка закриваше долната част на лицето му, а мъглата останалото.

— Много добре. Какво стана после?

— Най-напред се заковах за миг, като идиот. „В края на краищата — си казах — няма нищо странно в това, че двама субекти вървят по един и същи път и че единият от тях е с гумени подметки!“ Въпреки това реших на свой ред да ги проследя. Уви, много късно! Едва направих пет-шест крачки и чух нещо като шум от падане, този прословут шум, както знаете, описан толкова надълго и нашироко от полицая Алфред Бърт. Изведнъж почувствувах, че ми никнат криле! Като се движех покрай къщите и стъпвах на пръсти, успях да настигна моя субект точно когато щеше да изчезне в мъглата. Казано в скоби, ако бях изпитвал някакви съмнения за самоличността му, то проснатият на земята труп ги разсея напълно…

Тоби Марш направи кратка пауза, за да се наслади на ефекта. Сержант Гилфойл ругаеше през зъби, а инспектор Мордонт записваше с трескава бързина.

— Естествено — промърмори Стрикланд — първата ви мисъл е била да извикате за помощ?

Тоби Марш го изгледа някак особено. Той не обичаше да четат толкова ясно мислите му.

— Естествено! — каза той, убеден не по-малко от събеседника си. — Мислех също да нападна субекта изотзад — продължи той, следейки с крайчеца на окото си реакциите на груповия началник. — Но оня беше въоръжен, а аз не бях! Затова разсъдих, че най-добре ще е да го проследя, без да ме усети. Ако бях извикал, сигурно пак щеше да изчезне в мъглата!… Мистър Смит — нека го назовем по име — най-напред мина по Чаринг Крос Роуд и Каролайн Стрийт. Обръщаше се често, но го следях толкова отдалеч, че силуетът ми, който едва се виждаше в мъглата, не будеше подозрение у него. На Бедфорд Скуеър той, изглежда, се подвоуми в коя посока да поеме. Отначало тръгна към Британския музей, после внезапно се върна обратно — аз побързах да се скрия до една врата — и заобиколи музея на Блумсбъри Стрийт, Грейт Ръсъл Стрийт и Саутхамптън Роуд. Сигурно не искаше да — влезе направо в дома си. Накрая, когато стигнахме до болницата „Александра“, изведнъж го загубих от погледа си. „Е — помислих си, като се втурнах с всички сили — сигурно е свърнал към Ръсъл Скуеър“.

— И какво? — побърза да вметне Стрикланд.

— Какво, струва ли това две хиляди лири стерлинги, gov’nor 16 16 Шефе (англ.). — Б.пр. ? Убиецът живее на 21! — възтържествува разказвачът.

Мордонт и сержант Гилфойл изтърсиха една и съща изразителна псувня. Ако Тоби Марш не се лъжеше, мистър Смит беше в ръцете им!

Стрикланд обаче не каза нищо. Но не защото бе учуден от съобщението, че едно от престъпленията на мистър Смит най-после е имало свидетел. Рано или късно това все трябваше да се случи.

Оставаше само да се разбере кога е станало. Дали предишния ден, както твърдеше арестантът, или по-рано, например вечерта на 24 декември, когато свирката на полицая Бърт бе вдигнала в тревога целия квартал, превръщайки всеки минувач в детектив? Груповият началник познаваше достатъчно добре Тоби Марш и се опасяваше, че преди да се обърне към полицията, той се е опитал да продаде на мистър Смит своето мълчание. Ако е станало така, сведенията — неоценими допреди един месец — днес вече не струваха нищо.