Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Аз… Крабтрий…

— Какво чакате, че не влизате?

Майорът, седнал в един фотьойл и увил врата си с вълнено шалче, грееше краката си и пушеше лула с разярен вид. Скулите му бяха яркорозови като на кукла, а очите му сълзяха.

— Проклет да бъде тоя климат в Англия! Предпочитам една силна маларична треска, отколкото хрема… Идвате да видите как съм?

— Съвсем не! — отговори невинно мистър Крабтрий. — Искам да ми услужите с оръжие.

Още веднъж той устоя на желанието да се довери. Истината беше толкова невероятна, че старият офицер щеше да се разкрещи до бога и да провали всичко.

— Кого мислите да убиете?

— Никого. Искам да изляза и… Страхувам се, че ще срещна мистър Смит!

— Well, стойте си вкъщи!

— Погрешно ме разбрахте. Трябва да изляза!

Майорът повдигна рамене:

— Много добре. Тия инспектори, дявол да ги вземе, ми конфискуваха колта за „неопределено време“… Но ми остава бастунът-сабя. Ще го намерите на поставката за чадъри.

Без да каже нито дума, мистър Крабтрий се обърна кръгом.

— Впрочем надявам се, че знаете как да си служите с него?

— Боже мой… Достатъчно е да го забия в сърцето на противника си, нали?

Майорът се закашля толкова силно, че се уплаши да не се задуши.

— Точно така! Точно така! Само се постарайте да ми го върнете здрав.

— Ще се опитам — обеща мистър Крабтрий.

Но на майора се стори, че думите му не звучат убедително.

Мистър Крабтрий се върна бързо във вестибюла. Точно когато сваляше пардесюто си от закачалката, един глас го накара да подскочи:

— Излизате ли, драги?…

Малкият човечец едва се сдържа да не извика. Напразно се криеше, намеренията му бяха отгатнати.

— Не… Тоест: да… Не се чувствам твърде добре…

— Интересно! И аз също… Може би стомахът?

— По-точно главата…

— А мен стомахът!

Кратка пауза. После:

— Облечете се. Ще излезем заедно.

Мистър Крабтрий с мокро от пот чело искаше да се възпротиви. Но сега партерът беше пуст, другият следеше и най-малките му движения… Той закопча несръчно пардесюто си, завърза шалчето, което носеше през цялата зима, тъй като гърлото, му беше чувствително. На поставката за чадъри имаше един чадър и два бастуна. Колебливо протегна ръка към тях.

— Търсите ли нещо?…

Мистър Крабтрий се осмели:

— Да, бастуна на майора!

— Съжалявам. Аз току-що го взех. Но в края на краищата всички бастуни са еднакви. Вземете моя.

Щом вратата се отвори, мистър Крабтрий усети, че мъглата го поглъща. Помъчи се да открие познатия силует на някой инспектор или полицаи. Но нищичко не се виждаше.

— Безсмислено е да се осланяме на нашите ангели-пазители! Те са заети другаде.

— Другаде ли? — повтори мистър Крабтрий със свито гърло.

— Да, преди по-малко от пет минути отсреща на площада избухна адска врява. Крясъци, викове за помощ. И най-безразличните ще се заинтригуват…

Излишно бе мистър Крабтрий да пита кои са виновниците за тази шумотевица. Той знаеше.

— Имам работа към Оксфорд Съркъс! — каза той с тон, на който искаше да придаде твърдост.

Сред тълпата щеше да бъде в безопасност.

— Така ли? А пък аз към Риджънт Парк…

— Тогава довиждане!

Мистър Крабтрий се завъртя кръгом и застана срещу своя събеседник. Лицето, което съзря, му беше непознато. Тъмни очила, малки фалшиви мустачки, ненормално издути бузи.

Усмивката, напротив, не бе се променила. И гласът също. Студен, хаплив, насмешлив, той смразяваше до мозъка на костите:

— Сметнах за необходимо да взема някои предпазни мерки… В случай че ни срещнат заедно… Защото ние няма да се разделяме!

Мистър Крабтрий потръпна:

— Какво смятате да правите с мен?

— Откровено казано, все още не зная. Вие ме хванахте на тясно. Едно е сигурно: няма да ви позволя да развалите плановете ми като картонена къщичка. Но да не се бавим повече… Може да настинете.

Мистър Крабтрий закрачи покорно… към Риджънт Парк. Да се съпротивлява, да вика за помощ, значеше да ускори гибелта си.

Впрочем оставаше му една възможност!… Може би мистър Смит не знаеше, че Риджмаунт Стрийт № 14 бе под наблюдението на полицията? Но може би пътьом щеше да вземе отново любимото си оръжие?

Ето защо, когато наближиха тази улица, мистър Крабтрий започна едва да влачи краката си.

— Уморихте ли се вече? — подигра му се другият. — Или ще пожелаете да свия наляво?

Тъмните очила и пробляскващите бели зъби придаваха на лицето му, забулено от мъглата, злокобен вид.

— Не разчитайте на това, драги! Полицаите, струпани на Риджмаунт Стрийт, по-скоро ще видят как растат портокали, отколкото да стъпя там! — Зарадван от разочарованието на своя спътник, той добави: — Справедливо е вие пръв да знаете това. Мистър Смит е мъртъв. В Лондон вече няма да бъде открит труп с пречупен гръбнак… Дори вашият!