Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

Ние, от своя страна, също събрахме сведения. Номерата 19 и 23 също са семейни пансиони, държани, първият — от някоя си мисиз Мълинър, а вторият — от някоя си мис Куилет, и двете много добри приятелки на мисиз Хобсън.

Нима е невъзможно още веднъж мистър Смит, подслонен от едната или другата и предупреден за пристигането на нов пансионер, да се е вмъкнал в пансиона „Виктория“ през покрива например, за да злепостави невинни хора?

Вместо да се съсредоточава изцяло върху номер 21, по-добре Скотланд Ярд да направи разследване в тази насока и в някои други.

— Налага се да навестим Тоби Марш — призна груповият началник, след като прочете това.

Мистър Марш прати Стрикланд по дяволите. Той вече не се бръснеше и дори самата мисъл да изиграе партия „морски шах“ го караше да скърца със зъби.

— Казах ви, че видях мистър Смит да влиза в номер 21, и го повтарям! — кресна той. — Не в 44! Не в 62! В 21!… Бръкна в джоба си, извади оттам един ключ…

Един ключ!

Стрикланд се улови за тази забравена подробност като за спасителен пояс. Зарязвайки мистър Марш, той хукна към пансиона „Виктория“.

— Един прост въпрос, мисиз Хобсън… Кои от вашите пансионери имат ключ за входната врата? Това е много важно.

— Ами… всички! — отговори мисиз Хобсън.

Груповият началник — подобно на тримата души, които бе арестувал един след друг — стигна дотам, че пожела да падне отново мъгла. Ако тя действително влияеше патогенно на убиеца, все още имаше надежда мистър Смит да бъде хванат на местопрестъплението.

На 20 към девет часа вечерта уличните лампи потъмняха, от Темза се вдигна пухкава мъгла. Мъглата беше налице! Тя продължи да се сгъстява до девет и четиридесет и пет. После задуха слаб ветрец и я разпръсна.

На другата сутрин тя отново бе завладяла отстъпената територия. И беше толкова гъста, че стана нужда да се спре всякакво движение. Едва влязъл в кабинета си, Стрикланд седна до телефона и зачака. Напразно. Най-сериозното произшествие през деня беше опит за отвличане на една дипломирана болногледачка.

На 24 следобед Стори, който следеше с неколцина от другарите си пустеещата къща на Рнджмаунт Стрийт 14, видя да се приближава познат силует… Мистър Крабтрий! Пъхнал ръце в джобовете на препасаното си с колан пардесю, навел глава, той подритваше една стара картонена кутия.

Кутията падна в избеното прозорче на № 14 и мистър Крабтрий направи кисела физиономия, като дете, лишено от играчката си. Той се насочи към къщата и сякаш понечи да се наведе. Накрая продължи пътя си, загледан в земята.

— И какво? — попита рязко Стрикланд, когато Стори му докладва за тази случка. — Разпитахте ли го?

— Да — каза Стори. — Но просто не знаех как да подхвана. Запитах го често ли му се случва да подритва така пред себе си картонена кутия. „Разбира се! — отговори ми той. — Така обувките се изтъркват по-малко, отколкото с камък или тенекиена кутия!“

Стрикланд не трепна. Дилемата, от която цял Скотланд Ярд помръкваше, отново завладя съзнанието му.

На 28 януари бяха арестували мистър Колинс. На другата седмица, след убийството на мисиз Дънскоум, се наложи да го пуснат.

На 5 февруари бяха арестували…

Елри Куийн, Хю Остин и някои други американски автори на криминални романи имат навика да водят с читателите си „нещо като умствен двубой“ (Хю Остин dixit), като ги подканват да намерят сами решението на загадките, поставени в техните произведения.

По изключение ми се стори забавно да заимствам тази идея и да открия набързо скоба, за да ви кажа:

„Ето, имате всички елементи, необходими за разкриването на истината.

Нещо повече! Тя е изписана цяла-целеничка на няколко места в този роман.

Добър детектив ли сте?…

Предоставям на вас да решите!“

Авторът.

И най-невинните думи, и най-естествените постъпки имат понякога такива сериозни последици, че животът на много хора може да бъде разстроен или прекъснат. Например на 28 февруари вечерта, когато мистър Колинс се обърна към мистър Крабтрий и му предложи да играе четвърти в бриджа… Ако можеше да предвиди какво ще се случи след това, щеше да избяга колкото е възможно по-далеч…

Денят бе минал относително спокойно. Тоест Мери отвори входната врата не повече от трийсет пъти, телефонът не звъня надвечер близо около девет минути, и накрая бе достатъчно да плиснат кофа вода в краката на репортера на „Дейли кроникъл“, за да загуби желание да фотографира мисиз Хобсън и „нейните рожби“, докато вечеряха.