Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Мистър Бартън — помоли тогава той, — можете ли да ми кажете колко е часът?

— Разбира се — отвърна мистър Бартън.

Но не можа. Часовникът му бе изчезнал. В замяна на това в малкото джобче на жилетката му имаше брошка с камея.

— Мистър Найт — заговори отново професорът, — ще бъдете ли тъй любезен да ми дадете една цигара?

— Отде знаете, че пуша цигари? — изръмжа мистър Найт.

Той вдигна ръка към джоба си. Табакерата му не беше вече там. Но забеляза карфица за вратовръзка с глава на елен, забодена за ревера на сакото му.

— Мисиз Нътинг, бихте ли проверили какво има в чантата ви?… Дали не липсва нещо?

Мисиз Нътинг, едра дама цялата в пера, нададе сподавен вик.

— Пудриерата ми! Открадната е пудриерата ми!

— Не е ли променила по-скоро вида си?

Мисиз Нътинг продължи да рови в чантата си с разярен вид, а после разсмя всички, като извади оттам една лула от морска пяна.

Под претекст че ги пита за имената им, професор Лала-Пур ловко бе измъкнал от всеки от шестимата зрители по някакъв предмет и умело го бе заменил с друг.

— Хм! — обърна се Стрикланд към Мордонт. — Това е най-сръчният джебчия, когото съм виждал досега!

Те се бяха настанили на шестия ред и следяха едновременно и индуса, и седемте особи, седнали пред тях. Приличаха на овце, струпали се около своя пастир. Пастирът беше мисиз Хобсън; овцете бяха мис Холанд, мис Поутър, мистър и мисиз Крабтрий, мистър Андреев и майор Феърчайлд.

— Да отпразнуваме завръщането на мистър Андреев, като излезем заедно! — бе предложила мис Поутър на обеда. — Кой е „против“?

Всички бяха „за“ с изключение на майор Феърчайлд, от склонност да противоречи винаги, доктор Хайд, по-голям човекомразец от всякога, и мистър Колинс, още несъвзел се от своето арестуване. Но в последния момент и майорът се присъедини към мнозинството.

Номерът на професор Лала-Пур завърши с нещо като феерична експлозия. Серпантини, хвърлени от невидима ръка, увиснаха като увивни растения из залата, разноцветни хартиени цветя и английски знаменца полетяха от четирите ъгъла на сцената, балони от черва се понесоха и залепнаха за тавана. Самият индус изчезна с изумителна бързина.

— Какво мислите — предложи Стрикланд — за кратко посещение в гримьорната на нашия човек?

Той вече се отправяше към кулисите. Мордонт тръгна подире му, но след като заръча на Стори и Биърд, застанали на пост в коридорите, да наблюдават скришом мисиз Хобсън и спътниците ѝ.

През антракта те останаха по местата си и съвсем неочаквано приходите на бюфета намаляха наполовина. За мнозина от зрителите, които бяха разпознали групата по снимките, поместени във вестниците, представлението бе всъщност в залата.

— Трудно ми е да повярвам, че мистър Смит е нападнал един свой съименник случайно — каза внезапно майорът.

— И на мен! — призна мистър Андреев. — Нашият национален убиец обича драматичните ефекти. Ако не греша дълбоко, той е избрал мистър Алън Смит, за да разтърси общественото мнение..

— Без да го е грижа какво ще си навлече с това?

— Очевидно.

Майорът беше готов да продължи, ала руснакът, наведен към мисиз Хобсън, вече не му обръщаше никакво внимание.

След като ревюто завърши с традиционното God save the king 59 59 „Боже, пази краля“ — английският национален химн. — Б.пр. , всички посрещнаха професора при входа на артистите и мистър Андреев предложи да завършат вечерта в едно руско кабаре, чийто собственик, бивш полковник от имперската гвардия, бил негов приятел.

— Вървете, щом желаете! — изръмжа полковникът. — Аз предпочитам да си легна.

Тъй като мис Холанд изглеждаше уморена, решиха майорът да я изпрати.

В „избата“ мис Поутър се оказа сякаш случайно седнала до професор Лала-Пур, а мисиз Хобсън — до мистър Андреев.

Последният поръча мезета и водка. Докато демонстрираше пред гостите си как най-добре може се погълне всичко, една млада печална жена се появи и запя „Матушка Волга“. Най-напред в пианисимо, после в алегро. Алегро, пианисимо. Пианисимо, алегро. Един танцьор в казашко облекло жонглира с ножове. Накрая друга млада печална жена запя „Патенцето“… Борис Андреев притича до нея, сграбчи я в обятията си, завъртя я, заприглася ѝ. Ръкопляскаха му.

— С Чарли трябваше да отидем в Санта Лучия… — каза мисиз Хобсън, когато той седна отново до нея.

Тя сякаш продължаваше съвсем естествено някакъв вече започнат разговор.

Андреев я изгледа с интерес. В черната си копринена рокля на тежки плисета, галена от шафрановата светлина на прожекторите, с поруменяло лице и блестящи очи тя беше необикновено очарователна… Не ще и дума, Борис откри, че тя прилича на рускиня.