Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

А с всеки изминал час журналистите ставаха все по-настойчиви, все по-досадни. Любопитните — също. Те обграждаха пансиона с непроходим кордон. А полицаите! Те бяха навсякъде, тършуваха в шкафовете, надничаха под леглата. Някои повдигаха дъсчиците на паркета, други почукваха по стените. Когато ги питаха какво търсят, отговаряха с ръмжене или с някакъв въпрос. Всъщност и на самите тях като че ли не им беше много ясно. Сигурно се касаеше за пясъчната торбичка, която все още не можеха да намерят, за откраднатите от жертвите пари и за бижутата на мисиз Дънскоум.

Досадното им присъствие вбесяваше майор Феърчайлд.

— Никога не съм виждал такова нахалство! — каза той един ден, когато обядваха. — Честна дума, току-виж, ме попитали защо си слагам монокъла на дясното, а не на лявото око.

— Не се и съмнявайте! — обади се мис Поутър. — И аз самата не виждам смисъла.

Едно-единствено нещо утешаваше майора: нападателният тон на статиите, посветени на случая. Флийт Стрийт — възмутен още повече от това, че сега между жертвите имаше и един репортер — критикуваше единодушно методите на Скотланд Ярд, а опозиционните вестници крещяха презглава за оставката на шефовете.

„Днес някои обичат да се присмиват на Шерлок Холмс и на твърде опростения му метод — пишеше по-специално «Клариън». — Ала героят на сър Конан Дойл е имал едно неоспоримо предимство пред главния инспектор Стрикланд… Отгатвал е точно.“

„Да се радваме — печаташе, от своя страна, «Диспач», — че в пансиона «Виктория» са намерили подслон само половин дузина заподозрени, човек потръпва при мисълта какво би ни очаквало в бъдеще, ако мистър Смит се криеше в някой дворец!“

Но рекордът по жлъчност принадлежеше несъмнено на „Файфър“, който поместваше на първа страница рисунка от Дж. Дж. Трейвърс. На нея се виждаха, от една страна, петима души, които излизаха от Скотланд Ярд, изпратени с почитта, полагаща се на всички несправедливо заподозрени, а, от друга, инспекторът Стрикланд, смаян пред някакъв маскиран човек — шестия пансионер, — който убива един минувач.

Под рисунката имаше следния кратък текст:

— „Мистър Смит“ може би?…

Мистър Колинс се бе предал след три и половина дена разпит.

Доктор Хайд се бе затворил в презрително мълчание до момента на освобождаването си.

Мистър Андреев призна веднага.

Щом седна на неудобния стол в опушения кабинет с парещи от твърде силната светлина очи, той отговори с „да“ на всички въпроси.

Да, определил среща на Джинджър Лосън с цел да се увери, че си струва да открадне портфейла му. Да, вечерта убил репортера със същата относителна лекота, както предишните си жертви. Да, направил еди-какво си…

Но това бяха явно неубедителни отговори, които звучаха фалшиво, обикновено последвани от иронични коментари, с които искаше да каже „не“.

Какво бе направил например руснакът с откраднатите пари?

„Тази подробност е изхвръкнала от главата ми“ — отговаряше той. А оръжието, с което е извършвал престъпленията? То се намирало в кучешките гробища в Хайд Парк, между гроба на някой си Флоки и на някоя си Дейзи Бел.

Стрикланд слушаше всичко това, без да му мигне окото. Но другите кипяха от яд. Рядко се срещат арестанти, които да устоят на строгия разпит. А след Хайд Парк мистър Андреев като че се подиграваше със своите мъчители. Двама за по-малко от една седмица — това надминаваше всякаква граница!

Едно нещо озадачаваше Стрикланд: настойчивостта, с която руснакът гледаше късчето небе в рамката на прозореца.

— Отгоре ли очаквахте помощ? — попита той един ден.

— Да — отвърна откровено оня. И добави с горчивина — Колинс, докторът и аз сме сигурно единствените в Лондон, които желаят мистър Смит да не престава да убива!…

Стрикланд прие играта:

— В такъв случай подгответе се за едно разочарование! Времето ще бъде хубаво.

Груповият началник казваше истината. До 20 февруари нямаше мъгла. Но това съвсем не пречеше да…

На 12 сутринта двамата стояха един срещу друг за кой ли път и разменяха безрезултатни реплики.

— Тази тактика няма да ви доведе доникъде — обясняваше търпеливо Стрикланд, както бе обяснил вече на Колинс и Хайд за тяхната „тактика“, впрочем твърде различна. — Ние събрахме достатъчно доказателства, за да убедим съдебните заседатели във вашата вина. Подобно държане може само да ги настрои против вас.

— Да речем, че заявя открито, че съм невинен. Ще ми повярвате ли?

— Не.

— Тогава защо си правите тоя труд?… Не обичам усилията. Още повече напразните усилия!