Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Готов… за какво? — изръмжа Стрикланд.

— Да ви последвам.

— Не разбирам!

— Вижте какво… Нали мистър Смит е извършил ново престъпление и вие възнамерявате да ме арестувате?

— Кой ви каза, че мистър Смит е извършил ново престъпление?…

— Никой. Разбрах го веднага щом колата ви — същата, която откара Колинс, а после и Хайд — спря пред къщата. И от 28 януари, деня на убийството на мосю Жюли, очаквам да бъда арестуван… Заради това!

Руснакът бръкна с ръка в джоба си. Извади оттам една многоцветна бродерия, която захвърли на масата:

— De mortuis non maledicendum 55 55 За мъртвите само добро (лат.). — Б.пр. … Все пак това нещастно професорче трябваше да надраска още една буква!… Така щеше да премахне конкурентите!

Стрикланд разгледа спокойно бродерията, в която още имаше забодена игла. После я сгъна грижливо:

— Къде бяхте и какво правихте снощи между седем часа и полунощ?

— Боя се, че отговорите ми ще бъдат твърде еднообразни. Бях при една дама…

Стрикланд не скри недоверието си:

— При дамата, която живее на Белгрейвия и сервира чай със самовар?

— Не. При едно момиче в Челси, което предпочита много повече коктейлите.

— Но чиято самоличност също сте длъжен да скриете?

— Уви!

— При това положение, преди да продължа по-нататък, съм длъжен да ви предупредя, че всички ваши отговори ще бъдат записвани и могат да подкрепят обвинението… Отбелязвате ли си, Мордонт?

— Дори паузите! — каза Мордонт.

Андреев обаче не обелваше нито дума. Напротив, усмихваше се иронично, с което искаше да каже: „Започна се!“

Стрикланд продължи:

— Как прекарахте вчерашния следобед?

— Вие знаете това по-добре от мен. Един ваш човек не ме изпуска нито за миг.

— Повтарям: „Как прекарахте вчерашния следобед?“

— Прекарах го между мамутите и бронтозаврите в музея по естествена история в Саут Кенсингтън.

— Мислите ли, че ще ви повярвам?

— Не… Естествено не!

— В такъв случай защо лъжете?

— За да разнообразя разговора! Вие ми задавате много въпроси, отговора на които знаете предварително!

— Много добре! Признавате ли, че сте се срещнали в бар „Савоя“ с мистър Джинджър Лосън, репортер на „Night and Day“?

— Да. Защо да не се срещна?

— С каква цел?

— Горкото момче — бог да го прости! — ме помоли миналия понеделник да му напиша поредица статии за невидимите актьори, които, подобно на мен, ваш покорен слуга, трогват публиката само с гласа си. „Night and Day“ ми предлагаше по пет лири стерлинги на статия. Аз исках десет. Накрая се спазарихме.

— Вие току-що казахте: „Бог да го прости!“ По каква причина?

— Очевидно защото вярвам в безсмъртието на душата!

— Разбирам. Но ако появяването ни тази сутрин ви е дало основание да заключите, че мистър Смит е взел нова жертва, все пак то не е могло да ви разкрие нейната самоличност! Кой ви каза коя е тя?

— Един от вашите хора.

— Един от моите хора ли? Кой?

— Не зная. Бяха двама и разпитваха един пансионер на партера, когато слизах по стълбата. Щом приближих, се отдалечиха. Само че с няколко секунди закъснение!

Едно почукване на вратата попречи на Стрикланд да наблегне на тази подробност. Влезе Фулър, който носеше преметната на ръката си шубата на руснака. Обикновено спокойното му лице изразяваше радост от находката.

— И какво? — каза Стрикланд.

Той протегна ръка. Фулър му подаде дрехата с разпрани шевове и от нея изпопадаха като бели пеперуди дузина визитни картички.

— „Мистър Смит“! — прочете високо груповият началник. — Мистър Смит… Мистър Смит…

Погледът му се спря на актьора:

— Това би трябвало да се обясни, мистър Андреев!

— Щастлив съм да го чуя от вас! — отвърна другият, приближавайки се, без да бърза.

Той взе една от картичките и я огледа от всички страни:

— Интересно! Тези хартийки в джобовете ми ли се намираха или в ръкавите?

Стрикланд попита Фулър със знак.

— В долната част на палтото, сър… Между плата и хастара.

— Разбирам… — каза замислено руснакът. — В края на краищата в тази къща и други като мен сигурно умеят да държат игла?

Стрикланд свъси вежди.

— Нима искате да кажете, че досега не сте знаели, че в дрехата ви е имало такива визитни картички?

— Честна дума, да! Наистина струваше ми се малко тежка, но не предполагах…

— Без ирония, мистър Андреев!

— Шубата ми виси на закачалката по няколко часа на ден… и през цялата нощ. Следователно всеки би могъл да постави там тия картички.