Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

„Смешно“ — помисли си Джинджър.

И наистина шансът му да се натъкне на мистър Смит не бе дори едно на хиляда, той, може би единственият човек в Лондон, който желаеше да го срещне!

Все пак пое по посока на Ръсъл Скуеър, като вървеше покрай къщите и издухваше с настървение облачетата дим от голямата си пура. След като Пърси му се бе накарал, трябваше да изтърпи и упреците на Присила, която щеше да го обвини, не без основание, че се шляе из улиците…

Когато се приближаваше до Линкълс Ин Фийлдс, зад него прозвуча познат глас:

— Не сте ли вие мистър Лосън?

Джинджър се обърна бързо с разтуптяно сърце. Никакъв шум от стъпки не бе го предупредил, че наблизо има човек.

— О, добър вечер! — каза той, познал събеседника си. — Какво правите тук?

— Както виждате. Разхождам се.

— Значи полицаите са ви позволили да излезете?

— По дяволите полицаите! Един от тях искаше да се прави на ангел-пазител… Накрая се блъсна в един електрически стълб.

Този отговор, без сам да разбира много добре защо, не се хареса на репортера.

— Къде отивате? — попита той внезапно.

— Където отивате и вие.

— Ами ако смятах да се удавя в Темза?

— Щях да ви помогна.

Джинджър се спря, за да огледа по-добре събеседника си… Като дете той живееше в голяма мрачна къща в дъното на градина, пълна с изкуствени пещери. Тези пещери му вдъхваха неописуем ужас. Въпреки това всеки път, когато минаваше покрай някоя от тях, той се насилваше да пъхне там глава… Обикновено не пушеше — от пурата, запалена на Флийт Стрийт, започваше да му се повдига… — но той би пушил и в завод за боеприпаси. Пърси го наричаше „провокатора“.

— Very well, Mr. Smith! — отговори той най-сетне, без да изпуска човека от очи, дебнейки по лицето му някаква следа от изненада или страх.

Но остана разочарован.

— Какво ви е прихванало?

Тонът изразяваше съвсем слаб интерес.

— Реших да се обръщам по този начин към всички пансионери на мисиз Хобсън. Уверен съм, че така поне ще наричам виновника с истинското му име.

— Много глупава шега, мистър Лосън, ако питате мен! И опасна… Да речем, че аз съм мистър Смит. Бих могъл да ви пратя моментално на оня свят.

Някакъв дълбок инстинкт предупреждаваше Джинджър да не се доверява на този прекалено любезен глас, на този самонадеян човек. Затова той се разсмя предизвикателно — смях, в който с учудване долови фалшива нотка.

— Не се надявайте! В десния джоб на пардесюто ми има автоматичен пистолет и пръстът ми е на спусъка.

Другият продължи мисълта си:

— Впрочем, ако четяхте вестници, вместо да пишете за тях, щяхте да знаете, че мистър Смит се намира в ръцете на полицията.

Джинджър не пое подхвърлената му стръв:

— Нима смятате, че Хайд е убиецът?

Отговорът го изненада:

— Не.

Двамата направиха няколко крачки мълчаливо.

— А би трябвало! — продължи Джинджър. — Щом признаха Колинс за невинен, щом майор Феърчайлд има алиби и се съмняват във виновността на доктора, кръгът на диренията се ограничава до тримата мъже-паиснонери на мисиз Хобсън, които не са били арестувани… и към които спадате вие!

Мъжът до него на свой ред прихна да се смее — обуздан и напорист смях, който завърши със суха кашлица:

— Да не би да съжалявате вече, че попаднахте в моята компания, мистър Лосън?… Улицата е пуста. Мъглата ни обгръща отвред…

Действително Джинджър почти съжаляваше за това. Но се опери:

— Не. Този разговор ми е повече от интересен.

— Ала недоверието ви към мен расте с всяка секунда!

— Не — повтори Джинджър. — Аз подозирам всички ви, и вас, и другите двама пансионери, за които споменах преди малко.

— Well, тогава грешите!

— В какво?

— Че подозирате ония двамата…

— Защо?

— Защото те са невинни!

Джинджър усети странно премаляване. Черната пещера беше пред него. Все още можеше да се отдръпне… Но пъхна решително глава:

— Значи ли това, че вие…?

— Да.

Другият добави съвсем спокойно:

— Ето едни bobby от другата страна на площада. Повикайте го, ако желаете!

Репортерът погледна нататък.

В същия миг събеседникът му извади ръка от джоба си, отдръпна се една крачка, вдигна я и удари.

Без да издаде дори звук, Джинджър се строполи по лице на земята.

Неблагоразумното му желание бе изпълнено.

Той бе срещнал мистър Смит.

— Ами… оръжието? — промърмори Робин, когато Стрикланд се канеше да излезе. — Трябвало е да намерите поне оръжието!