Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Слава богу!

Руснакът познаваше твърде добре жените, за да не разбере с първите думи какво искаха да му подскажат. Все пак реши да настоява:

— Защо?

Не можеше да постъпи другояче. Трябваше да се увери… Но не успя. „Тази прошарена коса! — мислеше мисиз Хобсън с радост. — Сигурно е с три-четири години по-възрастен от мен…“

— Предполагам, че… Навярно студиото е пълно с хубави жени?

— Да.

— Те… хубави ли са според вас?

— Да — каза повторно мистър Андреев.

Той почака ефекта от тези две „да“, после добави съвсем неочаквано:

— Всички са глупачки!

Мисиз Хобсън усети, че сърцето ѝ се разтуптя:

— Наистина ли?

Дори и да я измъчваха, нямаше да изтръгнат нито дума повече от нея.

— И плоски като дъски! — довърши руснакът с дълбоко убеждение.

Около двайсет минути по-късно на първия етаж се чу някакъв глух шум. Няколко пансионери — сред които мистър и мисиз Крабтрий, майор Феърчайлд и професор Лала-Пур — излязоха един през друг от салона и притичаха да разберат какво става.

Вратата на стаята на мистър Колинс зееше. Видяха дребния човечец да се изправя с мъка, с помощта на мистър Андреев, разтривайки челюстта си.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита майорът.

— Нищо — отвърна руснакът. — Колинс се подхлъзна, блъсна главата си в ръба на масата… Нали така беше, приятелю?

Майорът изръмжа:

— Аха, тъй ли? А защо падна?

— Аз… не знам! — измънка Колинс. — Изглежда, че ми се зави с… свят…

Личеше колко много искаше да му повярват. Вероятно затова и не убеди никого.

— Повярвайте ми, приятелю, „Night and Day“ се радва много, че най-способният му репортер ще се жени за племенница на лорд! — каза Пърси Меган. — И не мога да отрека, че ролята на годеник е свързана с известни задължения. Но в края на краищата и ролята на журналист е свързана с такива. Ето вече три дена, откакто не сте стъпвали в редакцията.

— Не може да бъде!

— Затова ще си позволя да ви дам един приятелски съвет. Оженете се по-бързо! Поне ще ни посвещавате вечерите си…

Джинджър Лосън се престори, че достойнството му е засегнато:

— Не намесвайте мис Стендиш в тази работа! За моите отсъствия има друга — ако не по-сериозна, то поне по-неотложна причина. Възнамерявам сам да разкрия мистър Смит.

— God damn and… Само че едно нещо забравяте, Шерлок! Мистър Смит е вече разкрит!

— Не е — заяви Джинджър. И направи същото възражение, както професор Лала-Пур два дена преди това: — Арестували са Хайд, понеже са го уличили в лъжа. Мистър Смит не би се оставил да го пипнат по този начин!

— И най-ловките престъпници правят грешки.

— Но не и от този род! Не забравяйте, че нашият човек от ноември е трън в очите на полицията.

— Добре! А как смятате да го хванете?

— Ловили ли сте някога едър дивеч?

— Не.

— И аз не съм. Но дядо ми по бащина линия убил в Колорадо по времето, когато мислели само за танци, повече лъвове от псувните, които ще произнесете за цял живот.

— Една забележка, Джинджър! В Колорадо няма лъвове.

— Именно, няма вече! Та по повод на Филибърт С. Лосън, знаете ли каква била тайната му?

— Предполагам, че си е служил с автомат?

— Не, с примамки!

Пърси Меган се въоръжи с търпение:

— Какво общо има между тази история и…

— Погледнете ме!

Джинджър носеше шуба, чиято яка вдигна, показа една обемиста чанта от жълта кожа, дотогава скрита зад гърба му, стисна със зъби една хаванска пура и бавно заобиколи бюрото:

— Да предположим, че вие сте мистър Смит… Няма ли да ви се прииска да ме убиете?

— Във всички случаи ми се иска да ви убия!… Омитайте се!

— Добре, добре. Истинската заслуга винаги остава непризната.

— И независимо дали ще срещнете или не мистър Смит, бъдете тук утре сутринта в девет часа!

— Ще се постарая… Естествено стига да няма още мъгла.

Без да обръща внимание на шегите, подхвърляни, докато минаваше — питаха го дали не е получил наследство, дали не заминава за Северния полюс, дали чантата му не е издута от текста на последната му статия, — Джинджър прекоси залата на редакцията със ситни стъпки, като се спря само за половин минута пред бюрото си, за да отвори първото чекмедже отдясно и да вземе оттам автоматичния си пистолет. Навън не се виждаше нищо и на един метър. Трябваше да бъде предпазлив.

— Лека нощ, мистър Лосън.

— Лека, Уилкс.

— Лека нощ, мистър Лосън.

— Лека, Стоукс.

Сега той беше на тротоара, сред гъстата мъгла. Улицата, хлъзгава и влажна, лъщеше като мушама на полицай. Човек имаше чувството, че започва да оглушава, че се блъска в привидения.