Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

Панталонът и долната част на пардесюто му бяха съвсем изкаляни. „Ако Инид ме видеше…“ — помисли си той. После: „По-добре да почакам да изсъхне!“ От време на време още се мяркаха бегли, сякаш подгонени сенки. Но той не им обръщаше вече никакво внимание. Сигурно нямаше да забележи и полицая Съмърс, ако мистър Смит не бе впил пръсти в ръката му, казвайки:

— Внимавайте! Полицай! Гледайте право пред себе си!

Мистър Крабтрий се вторачи право пред себе си. Но когато се изравниха с полицая, той изплю върху обувките му дълга плюнка… Пак подсъзнателно!

— Хей, вие там!… Знаете ли колко струват такива шеги?

Мистър Смит пръв се спря:

— Моля ви да извините моя приятел, officer 61 61 Офицер, полицай (англ.). — Б.пр. ! Той съвсем не искаше да ви обиди… Ще ви признаем всичко, вдругиден се жени и тази вечер погребва ергенския си живот.

Полицаят Съмърс си въобразяваше, че разбира от всичко. Той реши да даде на мистър Крабтрий възможност да се измъкне от това положение:

— Значи да смятам, че все едно не сте ме видели?

— Как така — хлъц! — не съм ви видял? — възрази мистър Крабтрий с преплитащ се език. — За всичко това е виновен Хари! — Той посочи спътника си. — Полицаите го отвращават! „Я погледни тоя дебеланко! — ми рече. Обзалагам се на една лира, че няма да посмееш да го заплюеш!“ По дяволите, всеки си има достойнство! „За една лира — отговорих — бих се изплюл дори върху кмета на Лондон!“

Руменото лице на Съмърс стана патладжанено-синьо.

— Върху кого?… Good Lord! Я елате и двамата с мен!

Мистър Смит не помръдна изобщо.

— Момент, ако обичате! Явно този човек лъже! Нима ще…

— Казах: Елате и двамата с мен!

Отново благият глас на мистър Смит:

— Къде?

— Много скоро ще узнаете!

Отчаяният мистър Крабтрий се възрадва, той бе говорил както трябва! Но радостта му не трая дълго: за част от секундата той си представи какво щеше да се случи нататък и изобщо не се поколеба. Спътникът … все още го държеше за лявата ръка. Освобождавайки се с рязък замах, той побягна като заек, усетил опасността да бъде одран.

Глухи възклицания, шум от падане. „Клетият! — помисли си той. — Бог да го прости!“

Ужасът, който бе подкосявал краката му на стълбището в пансиона, сега му даваше криле. „Help! Help! 62 62 Помощ! Помощ! (англ.). — Б.пр. “ — завика той, продължавайки да тича. Но скоро се убеди, че от това се задъхва още повече. Мъглата заглушаваше виковете му, кварталът беше пуст.

Отначало бе чувал само шума от собствените си стъпки под миньорния акомпанимент на неравномерното биене на сърцето си. След известно време, което му се видя много кратко, ехото сякаш ги умножи безкрайно… Не само че го преследваха, но и скоро щяха да го настигнат.

Помъчи се да затича по-бързо. Попречи му остър бодеж в ребрата. И скоро болката стана толкова силна, че той се преви на две.

За щастие отдясно се показа тясна пресечка. Той се втурна по нея, оглеждайки тревожно фасадите…

Всички те бяха неприветливи и тъмни. Тук затворени капаци, там прозорци без пердета. По-нататък полусрутена къща. Това, което бе взел за улица, се оказа задънен сокак, всички обитатели на който, изглежда, бяха избягали.

Враждебна сляпа уличка, където всеки момент можеше да бъде заклан, далеч от всякаква човешка помощ.

По времето, когато Ърнест Крабтрий късаше панталони по пейките на колежа, никой не би се осмелил да предрече, че един ден той ще благославя големия Джонс.

И все пак!…

В този критичен миг си спомни тъкмо за него.

Не за подигравките му — за всекидневния му тормоз. А как свиреше без никакъв инструмент:

„Слагаш пръст така… Пръст иначе…“

Струя светлина върху тротоара. Дебел глас, който идва сякаш изпод земята:

— Wattsamatter 63 63 Какво има? — неправилен англ. — Б.пр. ?

Със сърце, препълнено до пръсване от собствената му лебедова песен, мистър Крабтрий се наведе. В кухнята-изба на къщата, на която се бе облегнал, току-що се бе отворил прозорец, един полицай по риза обличаше куртката си, слагаше каската си.

— Бързо! Бързо! — молеше мистър Крабтрий. — Мистър Смит иска да ме убие!

Той долови шепот, сподавено възклицание, после шум от стъпки, който ту се отдалечаваше навътре в къщата, ту се приближаваше. Най-после входната врата се разтвори широко и оттам излезе един юначага, висок повече от шест стъпки. Беше с пламнали бузи, с револвер в ръка, а за него се бе вкопчило пълно момиче с раздърпан корсаж, което хленчеше:

— Не отивай, Бърт!… Той ще те убие!