Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Капнала съм! — каза мисиз Хобсън на вечеря. — Ако господата от полицията не ме бяха помолили да отклонявам всяко предложение и ако не съзнавах задълженията си като домакиня, щях да дам под наем всичко чак до мазетата!

Мисиз Крабтрий хвърли предизвикателен поглед на съседите си по маса:

— Трябва да призная, често ми се е случвало да вървят по петите ми. Но никога половин дузина мъже едновременно като днес! Наложи се да помоля един полицай да се намеси!

— Това е нищо! — изръмжа майорът. — Един от тия проклети репортери ме фотографира, докато слагах жартиерите си. А друг искаше на всяка цена да узнае дали според мен австралийците ще спечелят следващия мач по крикет!

Професор Лала-Пур рядко се месеше в разговора. Тази вечер, възползувайки се от една пауза, той реши да вземе думата.

— Скандалът привлича — произнесе той с дълбокия си глас. — Срещнах импресариото си. Естествено ангажираха ме в „Паладиум“.

Мис Поутър запляска с ръце:

— Ура! Ще получим ли безплатни билети? Ако получим, ще ви дам една чудесна идея за реклама!

— Естествено, мис Поутър. Какво предлагате?

— Скъсайте старите си афиши. И ги заменете с бели плакати само с едно изречение в средата: Текста на тези афиши ще намерите у знаменития професор Лала-Пур, който жъне успехи в „Паладиум.“

Мис Холанд, изглежда, искаше да остане незабелязана. Все пак погледът на мисиз Хобсън се спря на нея:

— Впрочем, мила, донесоха две котенца за вас… Подарък ли са?

Мис Холанд се смути:

— Да. Праща ми ги някой си мистър Лосън, репортер в „Night and Day“. Мистър Лосън иска да напише серия статии, озаглавени: „Мистър Смит, гледан отблизо“. Черното коте се казва Night, а бялото Day. Не е ли очарователно?

— Питам се как е отгатнал този мистър Лосън, че обичате котки… — каза иронично доктор Хайд.

— И аз се питам същото! — отвърна старата мома съвсем невинно.

— Какво смятате да правите с тях? — настоя мисиз Хобсън.

— Ами… да ги задържа с ваше позволение.

— Дайте ги на професор Лала-Пур! — посъветва я мис Поутър. — От тях той ще направи звезди.

Имаше опасност да избухне малка драма. Мистър Андреев се намеси:

— Не, не! При мис Холанд те ще бъдат по-щастливи. Нали, скъпа приятелко?

Мисиз Хобсън понечи да възрази. Но руснакът държеше китките ѝ. Тя прие поражението си със сладостна тръпка.

Същата вечер, след като изслушаха: „Stop! You’re breaking my heart“, мис Холанд въведе за пръв път образа на детектива в своите приказки.

„Той менеше непрекъснато външния си вид — пишеше тя бодро, — смятайки не без основание, че един добър детектив трябва да остава винаги незабелязан.

— Колко добре изглеждате като великан! — казваха му.

— Почакайте, ще ме видите и като джудже! — отвръщаше той.“

За всеобщо учудване, мистър Колинс тръгна неуверено към прозореца и остана дълго там, загледан навън, сякаш искаше да прониже с поглед мъгливата завеса, която скриваше кея Виктория.

Той беше затворен вече от четири дена. Лицето му бе посърнало, обрасло в жалка брада като червеникав пух, олюляваше се.

— Да! — отговори той най-после.

Стрикланд хвърли гневен поглед на Стори, който, безсилен да скрие чувствата си, ругаеше тихо.

— Искате да кажете, да признаете, че вие сте мистър Смит?

— Да! — повтори мистър Колинс твърдо. — Точ-но… точно това искам да кажа.

— И признавате, че сте убили осем души, а именно: мистър Бърман, на 10 ноември 193… г., към двайсет и три часа, на Тависток Роуд; мистър Соър…

— Да, да!

— … Мистър Соър — продължи спокойно груповият началник, — на 12 същия месец, към седемнайсет часа, на Ракъм Стрийт; мистър Дъруент, на 18 същия месец, към двайсет и два часа и трийсет минути, на Мейпъл Стрийт; мистър Трампъл, на Бъдни вечер, към осемнайсет часа и трийсет минути, на Фоксглъв Стрийт, и мис Лечуърт, същия ден, двайсет минути по-късно, близо до Уърмхолт Парк; мистър Лейтън, на 4 януари 193… г., към двайсет и един часа и двайсет минути, на Голдсмит Стрийт; мистър Морис, на 26 същия месец, към деветнайсет часа, на Сътън Стрийт, и най-после мосю Жюли, на 28 същия месец, към двайсет часа и трийсет, в една стая на първия етаж на пансиона „Виктория“, на Ръсъл Скуеър 21?

— Да, при… признавам.

— Отлично. Каква беше подбудата ви?

— Вие знаете много добре!… Ко… корист!

— Всеки път ли?

— Да, ес… естествено!

— И когато нападнахте мосю Жюли?

— Да.

— Бяхте ли го срещали вече, преди да се настани на пансион при мисиз Хобсън?

— Не, аз… никога!