Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Редовно ли се среща вашият съпруг с тях?

— Не. Понякога ходя за ден-два при една болна леля в Чизълхърст. Обикновено Ърнест използува този случай. Пускам го до полунощ.

— Често ли излиза напоследък?

— Много често! За щастие той най-много роптае.

— Добър вечер, мистър Андреев. Седнете, моля. Принудени сме да ви поискаме отново обяснения.

Стрикланд вече дори не се замисляше. Думите излизаха съвсем естествено от устата му, той се изправяше малко и отново сядаше:

— Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и трийсет минути?

Руснакът помириса червения карамфил, който украсяваше бутониерата му:

— Боя се, че това са неща, които не мога да призная!

— В какъв смисъл?

— В буквалния смисъл… Впрочем аз мислех, че мистър Смит е в ръцете на Скотланд Ярд?

— Истинският мистър Смит се шляе все още на свобода. Преди около два часа той е извършил деветото си престъпление.

— Жалко! — въздъхна мистър Андреев. — Много жалко!

Но не добави нищо.

— И после? — настоя Стрикланд.

— После… какво?

— Решихте ли да говорите?

— Бих искал, но…

Груповият началник атакува открито:

— При дама ли бяхте?

— Щом като сте се сетили!…

— Как се казва тя?

— Марджори.

Стрикланд огледа събеседника си. Изглежда, той спадаше към оня тип мъже, които не са способни да издадат жена. От друга страна, беше достатъчно хитър, за да се представя за мъченик на честта.

— Марджори… коя?

— Просто Марджори.

— Омъжена ли е?

— От само себе си се разбира.

Руснакът се усмихваше. Но под любезната му външност прозираше непоклатима твърдост. „Най-упоритият от всички!“ — помисли си Стрикланд.

— Това може да ни отведе далече, мистър Андреев!

— Ами!

— Ще ми кажете ли поне в коя част на Лондон живее вашата приятелка?

— Живее в Белгрейвия, има златен салон и сервира чай от самовар… когато приема руснаци.

В този момент се почука на вратата и влезе Стори.

— Благодаря ви, мистър Андреев. Ще продължим разговора си по-късно.

Стори почака руснака да излезе и заговори:

— Връщам се оттам. Жертвата е някоя си мисиз Дънскоум, отбила се пътьом в Лондон, родом от Карлайл, където мъжът и държи половин дузина пивници.

— Хубава ли е?

— Елегантна. Кожи и какво ли не още. Когато била убита, тъкмо излизала от една приятелка, мисиз Руксби, която я посъветвала да не рискува в такава мъгла и ѝ предложила да пренощува у нея.

— Защо си е тръгнала мисиз Дънскоум?

— Не зная. Според думите на мисиз Руксби непрекъснато поглеждала часовника си.

— Знаете ли каква сума е открадната?

— Не, но трябва да е голяма. Според сведенията жертвата е носела у себе си всичките си пари.

— А бижутата ѝ изчезнали ли са?

— Да, с изключение на един опал.

— Мисиз Дънскоум, изглежда, е бързала, казвате, да напусне приятелката си. Създала ли е впечатление, че някой я чака?

— Да. Мисиз Руксби дори се пошегувала с нея по този повод.

— Well! Постарайте се да откриете хората, с които жертвата е влизала във връзка през време на престоя си в Лондон. Твърде възможно е мистър Смит да я е ухажвал, за да я привлече по-сигурно към себе си.

— Добър вечер, доктор Хайд! Седнете, моля. Или по-добре не! Ще бъдете ли тъй любезен да направите няколко крачки?

Доктор Хайд, който се подпираше на облегалката на един стол, рече с присмех:

— Значи най-после сте го забелязали?

— За какво става дума?

— За моето boiterie 47 47 Накуцване (фр.). — Б.пр. ! — каза Хайд на френски.

Стрикланд потвърди:

— Нямаше смисъл да се местите от стол на стол, когато ви разпитвах в петък вечерта.

— Така ли! А какво искахте? Да препускам из стаята с единствената цел да привлека вниманието ви към болния си крак?… Нужен ви беше виновник! Аз предпочетох да арестувате истинския!

— Колинс не е истинският виновник! Къде се намирахте и какво правихте към шест и трийсет?

— Разхождах се.

— В такова време?

— Защо не? Аз обожавам мъглата! В нея има всичко: жени в опасност, призраци и луди. Приключения, любов…

— … и смърт.

— Именно!

Двамата мъже се изучаваха без престорена скромност.

Нарушавайки последвалото мълчание, Мери отвори вратата и подаде русата си глава през пролуката:

— Търсят ви на телефона, инспекторе! Някой си доктор Ханкок. Казва, че е спешно.

Беше десет часът сутринта. Един игрив слънчев лъч бе принудил Робин да смени вече два пъти мястото си. Стрикланд обясняваше на началниците си: