Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Значи не сте се водили от лична омраза?

— Не.

— Защо слагахте картонче до труповете на жертвите си?

— За… за предизвикателство!

— Към полицията?

— Да… И към… обществото.

— Знаехте ли, че пансионът е под наблюдение?

— Не… Иначе ня… нямаше да убия Жюли.

— Но все пак сложихте подписа си и под това престъпление!

— По си… силата на навика!

— Какво стана с пясъчната торбичка?

— Хв… хвърлих я.

— Къде?

— В… в Темза.

— Кога?

— На… на 27 януари.

— Защо?

— С… сметнах, че е опасно да я д… държа повече у себе си.

— Значи затова сте убили мосю Жюли с хирургическото ножче?

— Да.

— Сигурно сте очаквали доктор Хайд да ни каже, че сте се отбили в стаята му.

— На… надявах се да не се сети.

Стрикланд помълча. Чудна работа, Колинс му вдъхваше много по-силно недоверие предишните дни, когато упорито отричаше.

— Къде криете визитните си картички?

— Ня… нямам повече.

Естествено възможно бе също Колинс да е възприел нова отбранителна тактика, при която непохватните самопризнания обикновено се явяват в полза на обвиняемия.

— На 26 януари, след като нападнахте и ограбихте мистър Морис на Сътън Стрийт, направо в пансиона ли се прибрахте?

— Да, ми… мисля.

Четири дена преди това Тоби Марш бе твърдил обратното.

— Откъде минахте?

— По Бед… Бедфорд Скуеър и Мон… Монтагю Плейс, предполагам.

— Мушама ли носехте или пардесю?

— Не п… помня.

— Но притежавате и двете?

— Да.

— Какво направихте с парите, откраднати от жертвите си?

— Те… те са на сигурно място.

— Къде?…

— То… това си е моя работа.

В този момент телефонът иззвъня. Стрикланд взе слушалката и започна да отговаря едносрично и съзнателно с равнодушен глас.

— Какво целите с тези нелепи признания, Колинс? — попита той, затваряйки телефона. — Прикривате ли някого? Или смятате, че по този начин ще ви оставим на мира?

Дребният човечец махна с ръка в знак на протест. После потръпна.

— Не… не мога повече! — призна той.

Стрикланд го стисна мълчаливо за рамото:

— На път, момчета!… Стори, чакат ви на Морнингтън Кресънт. Там току-що са открили труп на млада жена, на чиято блуза е забодена визитна картичка с името мистър Смит. Нито ръчна чанта, нито бижута. Мордонт, Фулър, елате с мен!… Изглежда, че истинският мистър Смит все още живее в пансиона „Виктория“.

— Водете ми ги поред — каза Стрикланд, подавайки на Фулър списък с пет имена.

После, само след миг:

— Добър ден, майор Феърчайлд! Седнете, моля. Съжалявам, че съм принуден да ви разпитам още веднъж. Такива са обстоятелствата. Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и трийсет минути?

— Бях в моя клуб и губех на бридж! — отговори рязко старият офицер. — Но бих искал да зная…

— Малко търпение, майоре. Как се казва вашият клуб?

— „Колониален клуб“… Албмарл Стрийт 10.

— Кога започнахте да играете?

— Към четири часа. И свърших в седем.

— Кои бяха партньорите ви?

Майорът едва се сдържа:

— Двама пенсионирани офицери като мен, полковник Уилсън и майор Гилъм, освен това някой си мистър Тодхънтър, когото виждах за пръв път… Това достатъчно ли ви е?

— И да, и не… Всъщност остава да ви задам един деликатен въпрос. Противно на вашите твърдения, вечерта на 28 вие сте напуснали салона за седем-осем минути… Защо?

— Проклет да бъда, ако ви отговоря!… Не е нужно да знаете това! Нали мистър Смит е в ръцете ви?

— Не — призна Стрикланд. — Ние сме на погрешен път. Истинският мистър Смит все още е на свобода. В шест и двайсет днес следобед той е убил една минувачка на Морнингтън Кресънт.

— Good Lord! — възкликна майорът. — Винаги съм мислил — добави той безцеремонно, — че тоя Колинс не прилича на престъпник!

— Наглед всичко беше против него.

— Значи смятахте, че Колинс върши тая работа, понеже заеква. Но begayer не е единственият френски глагол, който започва с b! Обвинението на мосю Жюли може да се отнася и за някой друг.

— Кой?

— Приближете се… Не искам да крещя името му до бога!

Стрикланд се приближи. Майорът каза нещо на ухото му, после се облегна на стола си със светнали очи.

— Това май не ви вълнува много? — запита той най-после.

Стрикланд сякаш се съвзе.

— Напротив, напротив!

— Не мислехте за него, нали?

— Напротив, напротив! — повтори груповият началник. — От началото мисля за него.

— Добър ден, професоре! — каза Стрикланд. — Седнете, моля. Обстоятелствата ни принуждават да ви разпитаме наново. Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и трийсет?