Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— От колко време живеете у мисиз Хобсън?

— От… от пет месеца.

— Къде живеехте преди това?

— В един хотел на… на Одеса Роуд.

— Кой?

— „Гил… Гилкрист“.

— Защо го напуснахте?

— Беше… беше много скъпо.

— И какво? — запита Стрикланд, който влизаше отново.

Инспектор Стори показа своята безпомощност. „Нищо не може да се направи!“ — прочете Стрикланд на устните му. Въпреки това заповяда:

— Продължавайте, момчета! Няма защо да бързаме!

— Имате ли дългове? — подзе отново Стори.

— Из… известни.

— Към кого? — попита Биърд на свой ред.

— Към… към моя шивач.

— Само към него ли? — осведоми се Фулър.

— Да, м… мисля.

— Тогава защо ни казахте „известни“?

— С… сбърках!

— Кой лекар ви лекува?

— Д… доктор Ко-Коулман.

— Нищо ли не му дълЖите?

— Д-дължа му…

— Колко?

— Три… трийсет лири.

— Отде ще ги вземете?

— Н… не зная!

Внезапно станаха свидетели на нещо като чудо. Мистър Колинс престана да отговаря на въпросите и притисна челото си с две ръце. Накрая запита с глас, който от вълнение затрепери още повече:

— На… на 4 ян… януари беше… беше вт… вторник, нали?

— Да — каза Стрикланд. — И после?

На 4 януари към девет часа и двайсет минути на Голдсмит Стрийт бе убит мистър Лейтън.

— В такъв случай з… зная! Оная вечер б… бях през цялото време с… с другите пансионери.

— Как можете да докажете това?

— Мисиз Хоб… Хобсън ни изсвири на пианото „Елегия“ от… от Масне. А мис Хол… Холанд ѝ отгръщаше нотите.

Стори, Биърд и Фулър изглеждаха еднакво смаяни.

— Продължавайте да го разпитвате за каквото и да било! — нареди Стрикланд, сочейки им арестанта. — Аз ще прескоча до пансиона.

Той се върна след четиридесет минути и отиде право при Колинс:

— Изглежда, че никой не е в състояние да свидетелствува във ваша полза. Доктор Хайд твърди обаче, че сте напуснали салона, когато мисиз Хобсън седнала на пианото. Чул да се затваря входната врата и ви видял към десет без десет да окачвате отново шапката и пардесюто си на закачалката.

Мистър Колинс нададе слаб вик:

— Той.., той лъже!

— Кой?

— Д… доктор Хайд!

Стрикланд придръпна един стол към себе си и го възседна:

— Естествено. Всички лъжат! Какво ви привличаше навън оная вечер, Колинс?

— Ама… ама нищо!

— Мъглата ли?

— Може би не обичахте „Елегия“ от Масне?

— Или искахте да си купите портокали?

Три дена по-късно, проявявайки необикновена устойчивост, мистър Колинс все още не бе признал нищо.

Това започна с посещението на някой си мистър Брекинридж, който под претекст, че иска да се настани в пансиона, пожела да му покажат къщата от мазето до тавана.

Мистър Брекинридж имаше бяла коса и достопочтен вид. Когато запита невинно: „Това ли е стаята, където е бил убит нещастният професор?“; мисиз Хобсън помисли, че ще умре от срам. Но мистър Брекинридж добави: „Тя ми харесва много!“ И след като видя стаята, където бе умряла жертвата, пожела да види и оная, в която е живял убиецът.

— Позволете ми да се посъветвам с мисиз Брекинридж — каза той накрая. — Ще ви телефонирам следобед.

След заминаването му мисиз Хобсън не можа да сдържи сълзите си.

— Той няма да дойде вече! — каза тя на професор Лала-Пур, който се прибираше от кратка разходка.

— Голямо чудо! — отвърна индусът. — Ще дойдат други. Естествено улицата е пълна с любопитни.

Мисиз Хобсън притича до прозореца н се почувства още по-нещастна.

— Толкова хора! — каза тя. — Какво неблагоприличие!

В същия момент на входната врата се позвъни. Мери отвори и пусна една пълна дама.

— Аз съм мисиз Плат — каза жената. — Търся за моя зет не много скъп приличен пансион. Мога ли да разгледам къщата?

— Сигурно не знаете, че…? — подзе мисиз Хобсън.

— Няма значение! Никой не може да ви упрекне, че един престъпник ви е измамил. Впрочем как изглеждаше той?…

Когато удари часът за обед, мисиз Хобсън вече бе приела една дузина хора, търсещи квартира, едни за някой роднина, други за приятел. Така чувството на срам, което бе изпитвала сутринта, се замени с безгрижно опиянение. Тя си въобразяваше, че е обградена от ревностни обожатели.

Следобед шествието продължи да се увеличава бързо. Всъщност пансионът „Виктория“ не беше само „къща на престъплението“. Той привличаше вниманието на всички и като убежище на един от най-големите престъпници на века.

Към любопитните се присъединяваха репортери, фотографи, пратеници на Скотланд Ярд, натоварени с важни съобщения, застрахователни агенти, възползуващи се от положението, за да влязат насила, всевъзможни просители. Стана такъв наплив, че се наложи да бъде повикана полицията, за да въдвори ред и да разпръсне зяпачите.