Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Бога ми, да. Дори бях свързан чрез законен брак с една дъщеря на вожд, Бял облак.

Вълна кръв заля бузите на майора:

— Да се ожениш за индианка ми се струва, меко казано, странна идея!… Тя не би хрумнала на един англичанин!

— Признавам — заяви мистър Андреев. — Аз съм странен човек.

— Е, какво? — запита помощник-комисарят Прайър. — Призна ли си вашият човек?

Стрикланд седна тежко. Разпитът бе продължил цяла нощ и краят му не се виждаше.

— Напротив! Брани се като дявол.

— Успя ли да ви разколебае?

— И да, и не. Говори затрогващо. Но, от друга страна, явно не е в състояние да ни представи никакво алиби.

— Възможно е да е невинен!

— А може и да не е. Той има слаба памет.

— Разпитайте другите пансионери.

— Направихме го. Денем си вършат работата, а вечерите прекарват еднообразно. Не можах да накарам никого да си спомни нещо конкретно.

— На каква възраст е Колинс?

— На трийсет и три години.

— С какво се е занимавал, преди да започне да продава радиоапарати?

— Продавал посребрени прибори за ядене. Баща му бил пастор в Нортъмбърланд не искал синът да следва теология. Но тъй като младият Колинс бил неспособен да произнесе едно свястно слово, накрая се разбунтувал. Избягал от бащината къща и опитал към двайсетина занаята.

— Живи ли са родителите му?

— Не. И двамата умрели миналата година за шест месеца един след друг, като му оставили триста и двайсет лири стерлинги.

— Съвсем обикновен живот.

— Да, дотам, че буди подозрение.

Робърт Прайър, наричан още Робин, дълго стоя замислен, втренчил сините си очи в едно късче небе, без да го вижда. В съзнанието му се яви образът на Айрини Фелпс, която бе гледал предишната вечер в ролята на Джейн Еър. Той го пропъди.

— Не мога да разбера едно: защо мистър Смит е нападнал безобидния мосю Жюли? Нали последният отказа да ни помогне.

— Може би Колинс е мислел обратното? — предположи Стрикланд неуверено.

Откакто бе открито престъплението, самият той напразно се мъчеше да разбере подбудата.

— Не може да бъде, приятелю! В такъв случай би трябвало да знае всяка стъпка на професора. А Биърд се кълне, че никой не ги е следил от Британския музей дотук.

— Колинс може да е минавал покрай Скотланд Ярд, когато мосю Жюли е излизал…

— Шегувате ли се? Впрочем професорът се е върнал в пансиона „Виктория“ само за да съобщи urbi et orbi 45 45 На всички (лат.). — Б.пр. , че заминава.

— Остава кражбата.

— Да, но тя не изяснява нищо. Тук аз виждам следствие, а не причина за престъплението.

— Искате да кажете, че след престъплението мистър Смит не е могъл да се въздържи да не ограби жертвата си?

— Именно. Но не я е убил с тази цел. Ако е искал просто да краде, достатъчно е било да дочака мъглив ден и да удари отново някой минувач.

— Ами ако се е налагало да си набави незабавно пари?

— Едва ли. Спомнете си какво са му донесли предишните престъпления. Виж, ако мосю Жюли се е похвалил, че е тъпкан с пари, ако е показал своя внушителен портфейл, разбирам! Но този нещастник е имал само четиридесет лири стерлинги.

— За някого това е малко състояние, предполагам… Но не и за мистър Смит!

— Може би се е надявал, че професорът е по-богат?

— Като се има предвид ненаситността му, сигурно се е надявал, че е по-богат! Но, повтарям, само користта не може да го е подтиквала към тази лудост.

Робин се оживи:

— Защото от двете неща трябва да приемем едното, Стрикланд! Мистър Смит или е забелязал, че пансионът „Виктория“ е под наблюдение и убивайки мосю Жюли, умишлено е потвърдил нашите подозрения. Или пък не е знаел, че е разкрит, и не по-малко умишлено ги е предизвикал!

Стрикланд вече бе премислил това.

— Вие произнесохте думата лудост. Това според вас е единственото възможно обяснение. Мистър Смит, подобно на всички параноици, се е поддал на една истинска потребност: да ни предизвика.

— Има си хас да е параноик! — каза Робин.

С мокро от пот чело и мигащи клепки мистър Колинс хвърли тъп поглед към бдителните палачи, които го измъчваха от часове.

— Аз… н-не зная! — заекна той.

— Какво направихте с пясъчната торбичка?

— Аз… н-не зная!

— Значи наистина сте имали пясъчна торбичка?

— Не… Не… Естествено не!…

— Колко печелите на месец?

— 3… зависи!

— Много ли?

— Не, не… не много!

— Значи сте затруднен парично?

— Д… доста.

Всеки задаваше своя въпрос, дори той явно да нямаше никаква връзка с престъплението. Целта беше арестантът да се задръсти, да го накарат да се обърка. Но все едно че го запитваха умее ли да се пързаля с кънки, обича ли силен чай.