— Бога ми, да. Дори бях свързан чрез законен брак с една дъщеря на вожд, Бял облак.
Вълна кръв заля бузите на майора:
— Да се ожениш за индианка ми се струва, меко казано, странна идея!… Тя не би хрумнала на един англичанин!
— Признавам — заяви мистър Андреев. — Аз съм странен човек.
— Е, какво? — запита помощник-комисарят Прайър. — Призна ли си вашият човек?
Стрикланд седна тежко. Разпитът бе продължил цяла нощ и краят му не се виждаше.
— Напротив! Брани се като дявол.
— Успя ли да ви разколебае?
— И да, и не. Говори затрогващо. Но, от друга страна, явно не е в състояние да ни представи никакво алиби.
— Възможно е да е невинен!
— А може и да не е. Той има слаба памет.
— Разпитайте другите пансионери.
— Направихме го. Денем си вършат работата, а вечерите прекарват еднообразно. Не можах да накарам никого да си спомни нещо конкретно.
— На каква възраст е Колинс?
— На трийсет и три години.
— С какво се е занимавал, преди да започне да продава радиоапарати?
— Продавал посребрени прибори за ядене. Баща му бил пастор в Нортъмбърланд не искал синът да следва теология. Но тъй като младият Колинс бил неспособен да произнесе едно свястно слово, накрая се разбунтувал. Избягал от бащината къща и опитал към двайсетина занаята.
— Живи ли са родителите му?
— Не. И двамата умрели миналата година за шест месеца един след друг, като му оставили триста и двайсет лири стерлинги.
— Съвсем обикновен живот.
— Да, дотам, че буди подозрение.
Робърт Прайър, наричан още Робин, дълго стоя замислен, втренчил сините си очи в едно късче небе, без да го вижда. В съзнанието му се яви образът на Айрини Фелпс, която бе гледал предишната вечер в ролята на Джейн Еър. Той го пропъди.
— Не мога да разбера едно: защо мистър Смит е нападнал безобидния мосю Жюли? Нали последният отказа да ни помогне.
— Може би Колинс е мислел обратното? — предположи Стрикланд неуверено.
Откакто бе открито престъплението, самият той напразно се мъчеше да разбере подбудата.
— Не може да бъде, приятелю! В такъв случай би трябвало да знае всяка стъпка на професора. А Биърд се кълне, че никой не ги е следил от Британския музей дотук.
— Колинс може да е минавал покрай Скотланд Ярд, когато мосю Жюли е излизал…
— Шегувате ли се? Впрочем професорът се е върнал в пансиона „Виктория“ само за да съобщи urbi et orbi 45 45 На всички (лат.). — Б.пр.
, че заминава.
— Остава кражбата.
— Да, но тя не изяснява нищо. Тук аз виждам следствие, а не причина за престъплението.
— Искате да кажете, че след престъплението мистър Смит не е могъл да се въздържи да не ограби жертвата си?
— Именно. Но не я е убил с тази цел. Ако е искал просто да краде, достатъчно е било да дочака мъглив ден и да удари отново някой минувач.
— Ами ако се е налагало да си набави незабавно пари?
— Едва ли. Спомнете си какво са му донесли предишните престъпления. Виж, ако мосю Жюли се е похвалил, че е тъпкан с пари, ако е показал своя внушителен портфейл, разбирам! Но този нещастник е имал само четиридесет лири стерлинги.
— За някого това е малко състояние, предполагам… Но не и за мистър Смит!
— Може би се е надявал, че професорът е по-богат?
— Като се има предвид ненаситността му, сигурно се е надявал, че е по-богат! Но, повтарям, само користта не може да го е подтиквала към тази лудост.
Робин се оживи:
— Защото от двете неща трябва да приемем едното, Стрикланд! Мистър Смит или е забелязал, че пансионът „Виктория“ е под наблюдение и убивайки мосю Жюли, умишлено е потвърдил нашите подозрения. Или пък не е знаел, че е разкрит, и не по-малко умишлено ги е предизвикал!
Стрикланд вече бе премислил това.
— Вие произнесохте думата лудост. Това според вас е единственото възможно обяснение. Мистър Смит, подобно на всички параноици, се е поддал на една истинска потребност: да ни предизвика.
— Има си хас да е параноик! — каза Робин.
С мокро от пот чело и мигащи клепки мистър Колинс хвърли тъп поглед към бдителните палачи, които го измъчваха от часове.
— Аз… н-не зная! — заекна той.
— Какво направихте с пясъчната торбичка?
— Аз… н-не зная!
— Значи наистина сте имали пясъчна торбичка?
— Не… Не… Естествено не!…
— Колко печелите на месец?
— 3… зависи!
— Много ли?
— Не, не… не много!
— Значи сте затруднен парично?
— Д… доста.
Всеки задаваше своя въпрос, дори той явно да нямаше никаква връзка с престъплението. Целта беше арестантът да се задръсти, да го накарат да се обърка. Но все едно че го запитваха умее ли да се пързаля с кънки, обича ли силен чай.
Читать дальше