Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Трябваше да го кажете!… Но в случая можеше да разправяте каквото ви хрумне. Щом сте стигнали дотам, защо да не скача и на въже?

Мис Холанд поклати бавно глава:

— Това ще навреди на неговия образ, който изграждам по-нататък.

— Наистина ли? — рече майорът.

Той започваше да излиза от кожата си:

— Не виждам защо! Щом играе ролята на преводач, би могъл да скача и на въже! Това е не по-малко забавно.

Мис Холанд нямаше ни най-малко желание да спори:

— Така ли мислите?

— Точно така мисля!… Чакайте да запитаме и някой друг.

Майорът се обърна тежко, търсейки с очи благосклонен слушател. Видя само доктор Хайд, вглъбен, както винаги, в медицинския речник на Куейн.

Но му се стори недостойно да мине в отстъпление.

— Един въпрос, доктор Хайд! — заговори той направо. — Да предположим, че ви разкажа историята за папагал, който скача на въже. Ще се разсмеете ли?

Доктор Хайд повдигна вежди:

— Зависи! Да, разбирам ли, че се касае за личен спомен от Нагпур?…

Майорът вдигна ръце към яката си и за миг човек би помислил, че му става зле.

— Шегата настрана, доктор Хайд! — каза той най-после със строг тон. — Този папагал е едно от творенията на мис Холанд и аз… аз…

Камбанката за вечеря, която иззвъня за втори и последен път, за щастие му дойде на помощ.

— По дяволите вашия Йохан! — довърши той, поразявайки злочестата мис Холанд с поглед. — Накарайте го да говори и турски, ако щете!

Пансионерите — едни слизаха от стаите си, други, още вкочанясали от студа навън — пристигаха от всички страни.

Скоро всички бяха налице, липсваха само мосю Жюли и професор Лала-Пур.

— Не зная дали да почакаме мосю Жюли… — подзе мисиз Хобсън.

Но внезапно млъкна: двамата закъснели се присъединиха към компанията.

По-точно професор Лала-Пур — висок и слаб, облечен в безупречен фрак, мургав, с пристегнато с жълт тюрбан чело — сякаш изникна от пода. После се поклони. И тогава видяха, че и мършавият египтолог прави същото.

— Халката на салфетката ми! — извика в този момент мис Поутър. — Никой да не излиза! Открадната е халката на салфетката ми!

Погледите на всички се насочиха към едно и също лице.

— Бъдете лю… любезен, професоре! — каза Колинс. — Вър… върнете ѝ я!

Защото ако в пансиона „Виктория“ имаше традиция да се говори постоянно на доктор Хайд за „неговия приятел Джекил“, то бе станало традиция, да се иска от професор Лала-Пур, царя на фокусниците, всеки изчезнал предмет.

— Естествено тя не е у мен! — отговори бързо индусът със сериозния си и прочувствен глас. — Естествено, ако се намираше у мен, досега да беше станала на гугутка!

— Или на морско свинче! — изръмжа майорът. Превзетото държане на фокусника му действаше на нервите.

— Или на морско свинче! — призна вежливо индусът.

Влезе Мери, която носеше огромно димящо блюдо, и всеки забъбри с най-близките си съседи. Любопитството, предизвикано от новия пансионер, бе значително отслабнало. Така стигнаха до десерта, без мосю Жюли да успее да похвали хубостите на своя скъп Париж. Това го радваше. Думите на помощник-комисаря още звънтяха в ушите му; мисълта, че седи на една и съща маса с престъпник, убиваше напълно апетита му. Може би трябваше да се откаже от тази вечеря? Не, намирайки се в такова обкръжение, той не беше изложен на никаква опасност…

Мисиз Хобсън обаче не го изпускаше от очи.

Какво му става? — питаше се тя непрекъснато. — Дадох му една от най-хубавите си стаи. Изглеждаше много доволен, че ще живее на две крачки от музея. Не се пазари за пансионната такса..

Безпокойството ѝ не убягна за дълго от вниманието на мистър Андреев:

— Неприятности ли имате, мисиз Хобсън?

— Не, не! — отговори тя машинално.

Някакъв зъл демон я подтикна. Тя повиши тон:

— Или по-скоро — да! Имам да ви съобщя една печална новина. Мосю Жюли, едва-що пристигнал, ни напуска. Заминава веднага.

Вдигна се хор от възклицания и въпроси, повече или по-малко оживени. Каква е причината за това прибързано заминаване? От близките ли си е бил повикан мосю Жюли? Или Лондон не му харесва?

Мисиз Хобсън видя с тайно задоволство, че дребният човечец се изчерви и се смути.

— Според мен — каза тя внезапно, без да се замисли изобщо, — мосю Жюли се страхува от нас!

— Що за хрумване! — провикна се мисиз Крабтрий, усмихвайки се най-пленително. — Та толкова ли сме страшни!

— Искате ли да чуете моето мнение? — обади се мистър Андреев.

Дългите му изящни ръце сякаш щяха да литнат: