Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

— Да. Кой се обажда?

— Мистър Смит! С-м-и-т, Смит! Изпратете репортер в пансиона „Виктория“ на Ръсъл Скуеър 21. Аз живея там и току-що убих един учен-чудак.

— Какво… ? Ало! Ало!… Good heavens 31 31 Боже мой (англ.). — Б.пр. , Джони, някакъв тип се хвали, че е мистър Смит, че живее на Ръсъл Скуеър — на 21, мисля — и че е извършил там престъпление!

— Остави го. Той се майтапи с теб.

— „Дейли телеграф“… Един от вашите читатели е на телефона. Желая да се свържа с редакцията.

— По какъв повод?

— Лична работа.

— Момент, ако обичате!

— Редакцията на „Дейли телеграф“…

— Изпратете репортер в пансиона „Виктория“ на Ръсъл Скуеър 21. Мистър Смит — който живее там — е взел тази вечер осмата си жертва.

— Кой се обажда?

— Лично мистър Смит.

— Охо! Мистър Смит?… Тук е министърът на финансите!… Как сте, стари приятелю?… Ало!.. Ало!…

— „Night and Day“ 32 32 „Нощ и ден“ (англ.). — Б.пр. слуша.

— Свържете ме със секретаря на редакцията… Мистър Милър е на телефона.

— Момент, моля.

— Ало!

— Секретарят на редакцията ли е?

— Ето… За вас, Пърси!

— God damn and 33 33 По дяволите и… (англ.). — Б.пр. … Ало! Кой е?…

— Мистър Смит! С-м-и-т, Смит! Държа да ви съобщя, че току-що извърших престъпление — осмото поред — в пансиона „Виктория“ на Ръсъл Скуеър 21.

— God damn… Не прекъсвайте! Как казахте: пансион „Виктория“, Ръсъл Скуеър 21?

— Да. Впрочем там живея.

— Вие… Какво?…

— Там живея. Още една дума. Посветете на мен първата страница на зашия вестник и някои ден може да ви изпратя мемоарите си.

— Ще ви посв… Ало! Ало! Пол, телефонирайте незабавно на Лосън! Мистър Смит съобщава, че е виновник за още едно убийство.

— Шегувате ли се?

— God… Казах: „Телефонирайте незабавно!“ В този момент Джинджър сигурно е при мис Стандиш и ѝ декламира Суинбърн в кремаво-сребрист декор.

Професор Лала-Пур, отпуснал глава на облегалката на фотьойла си, докато светлината на лампата падаше точно върху притворените му клепачи, стоеше неподвижен като статуя. Мистър Колинс, напротив, седнал на крайчеца на стола, сякаш бе готов да скочи при най-малката тревога. Доктор Хайд, непроницаем, бе свел чело над своя медицински речник. Мисиз Хобсън притискаше до устните си напоена с одеколон кърпа и погледът ѝ се спираше неволно върху всеки от присъстващите с един и същи настойчив въпрос. Майор Феърчайлд се разхождаше напред-назад с широки крачки, сложил ръце на гърба си. Мистър Андреев бе зарязал своето везмо, за да прегледа „Таймс“, а мисиз Крабтрий, продължавайки машинално своя пасианс, хвърляше гневни погледи към съпруга си, когото бе свикнала да смята за повече или по-малко виновен за всички злодеяния, извършвани от тези разбойници мъжете.

Никакъв звук не се отронваше от устните им. В замяна на това те се ослушваха и за най-малкия шум, идващ от горния етаж.

От около двайсет минути полицията беше на местопрестъплението и тежки стъпки кънтяха по пода на стаята на мъртвеца.

„Стаята на мъртвеца!“ Мисиз Хобсън не можеше да издържа повече:

— Не мога да разбера! Той, който беше толкова жив на вечерята, толкова безобиден на вид… Горкият мосю Жюли!

— Вече казахте това! — промърмори майорът.

Тази нетактична забележка възмути мисиз Крабтрий:

— Винаги съм мислила, че вие нямате сърце, майор Феърчайлд! Опитът доказва, че не съм се лъгала!

— Имам сърце колкото всички тук и вероятно повече от вас! — побърза да отвърне майорът, като внезапно спря да снове около масата. — Въпреки това ценя нещата — включително и човешкия живот — според истинската им стойност. Не забравяйте, че съм прекарал двайсет и две години в Индия и…

— Как можем да забравим това? Та вие ни го напомняте по сто пъти на ден!

Мистър Андреев остави вестника си:

— За бога, стига сте се карали! По-добре да се запитаме кой е убиецът.

— Не е ли това работа на по… полицията? — запита мистър Колинс.

— Без съмнение… Но е и наша!

— За… защо?

— Според твърденията на самата ни любезна домакиня никакво външно лице не би могло да се промъкне тук тази вечер… Разсъдете сами!

— Да не искате да кажете…? — подзе мисиз Хобсън.

Но доктор Хайд я прекъсна със студения си и хаплив глас:

— Андреев има право. Убиецът е непременно някой от нас!

— Доктор Хайд!

— Вие ни обиждате! — извика майорът.

Докторът се подсмихна, чуха се стъпките на много хора, слизащи по стълбата.

— В такъв случай пригответе се да бъдете обидени от всички busies, които тършуват горе! Сигурно и те са стигнали вече до същото заключение.