Станислас-Андре Стеман - Убиецът живее на 21

След тези последни думи един инспектор влезе и каза:

— Груповият началник Стрикланд нареди никой да не напуска тази стая, преди да бъде разпитан от него.

Той се отдръпна, за да даде път на мис Холанд и мис Поутър, които, след като си бяха легнали, явно са били принудени пак да се облекат набързо:

— Що се отнася до мен, поръчано ми е да запитам всеки от вас как е прекарал времето си от вечерята досега.

— И какво? — каза Стрикланд.

Доктор Ханкок затвори очите на мъртвия, чиито очни ябълки току-що бе прегледал, свали пенснето си и обърса стъклата с малко парче кожа, извадено от джобчето на жилетката му:

— Какво искате да узнаете?

— Преди всичко кога е извършено престъплението.

— От разпита на обитателите на тази къща би трябвало да установите това. Според мен то е станало между осем и девет часа, по-вероятно към осем и половина.

— Внезапна смърт?

— Имам всички основания да мисля така.

Стрикланд посочи оръжието на престъплението, което специалистът дактилограф въртеше предпазливо в ръцете си:

— Сигурно това ви е познато?

Доктор Ханкок отново сложи очилата си:

— Разбира се. Това е един от ония остри ножове, известни в хирургията под названието катлинги.

— Трудно се набавя, нали?

— За човек, който не е медик, да.

Стрикланд заряза доктора.

— Има ли отпечатъци, Харис?

— Никакви, сър. Виновникът сигурно е избърсал оръжието и го е пипал само с ръкавици.

— Позволете… — промърмори доктор Ханкок.

Той се приближи до мивката в ъгъла, където бе оставено хирургическото ножче, и се преви на две, за да го види по-добре.

— Естеството на оръжието — каза той, когато се изправи отново — ме кара да мисля, че вашият човек си е служил с медицински ръкавици от тънък каучук. Обърнете цялата къща, ако трябва, Стрикланд, но ги намерете! Те може да доведат притежателя до бесилката.

— Как така?

— Когато жлезите на един човек са под въздействието на някакво силно чувство — гняв, страх, желание за убийство, — те секретират по-обилно, а порите, разположени по връхчетата на пръстите, отделят кисела пот. От нея може би има следи по вътрешната страна на ръкавиците.

— Окей, докторе!

Стрикланд повика фотографа, който подреждаше апаратурата си:

— Свърши ли, Джон?

— Да, сър.

— Колко снимки направи?

— Осем.

Сега мъртвецът беше в полегато седнало положение. Стрикланд се наведе над него и претърси джобовете му. Оттам извади една карирана кърпа, едно тефтерче с бележки на френски, обикновен молив с предпазител, връзка ключове, ножче, дребни английски и френски монети, кутия дражета за кашлица.

Когато продължи да търси с надеждата да открие портфейла на жертвата, на килима изпадна едно картонче.

„Чудесно! — помисли си той, като го вдигна и му хвърли един поглед. — Престъплението е подписано!“

Хладнокръвен човек би се запитал дали — по някакво странно съвпадение — на Ръсъл Скуеър 21 не са се подслонили двама престъпници, които не се познават помежду си. Визитната картичка на мистър Смит и открадването на портфейла обаче опровергаваха тази хипотеза.

— От коя стая да започнем обиска? — запита инспектор Фулър.

Погледът на Стрикланд падна върху катлинга, изцапан с кръв:

— От съседната. Стаята на доктор Хайд.

Инспектор Мордонт се бе настанил в читалнята, която гледаше към улицата. След като записа отговорите на мисиз Хобсън, на мис Холанд и на мис Поутър, той нареди да повикат майор Феърчайлд.

Старият офицер влезе с решителна стъпка и заплашително щръкнали мустаци.

— Извинявайте за чисто професионалното ми любопитство, майор Феърчайлд — каза учтиво Мордонт. — Какво правихте след вечерята?

Майорът изруга през зъби:

— Нищо! Три пъти нищо!… Ако не смятате четенето на „Таймс“ за сериозно занимание!

— Значи ли това, че нито за миг не сте напускали салона в дъното?

— Нито салона, нито фотьойла си! Щях да го направя, ако титлите ми ме предпазваха от вашите подозрения.

— Моля да ме извините, майор Феърчайлд! Но най-малко вие бихте ме упрекнали, че изпълнявам строго нарежданията на моите началници.

Майорът омекна:

— Ето така трябва да се говори, младеж! Не забравяйте, че аз мога да ви помогна много!

— Наистина ли, сър! Вероятно сте забелязали някои неща, които са убягнали от вниманието на други?

— Човек би трябвало да си запуши очите и ушите, за да не ги забележи! На десерта мистър Андреев се похвали, че той бил мистър Смит, а преди по-малко от четвърт час доктор Хайд твърдеше, че убиецът на мосю Жюли се крие между нас!