Алисън Бренан - Опасна близост

– Много си добър в хипотезите.

– Иска ми се да не се налага да го правя – отвърна Тайлър. – И все пак не виждам какво общо има това с Джо.

– Тя го е отхвърлила. Обърнала се е срещу него, а той не може да ѝ позволи да го напусне.

Тайлър потърка очи:

– Дохърти ще дойде отново.

– И аз мисля така – съгласи се Ханс.

– Ще бъдем готови за него.

– Да. Мисля, че този път сме готови. Но може би трябва да говориш с Джо. Дохърти няма да се опита да избяга, а ще търси начин да стигне до нея.

По-късно вечерта Тайлър почука на вратата на Джо.

Тя открехна и лицето ѝ омекна, когато го видя. Около очите ѝ имаше тъмни кръгове от безсъние и тъга. Той протегна ръка и леко докосна превръзката на лицето ѝ. Изпитваше облекчение, че Джо е в безопасност, и гняв към Дохърти.

Тя отвори вратата по-широко. Не се усмихна, но очите ѝ говореха, че се радва да го види.

– Влез.

Тайлър влезе, затвори, сложи на масичката подноса с храна, който Портър беше приготвил, и прегърна Джо. Притисна я до себе си и въздъхна дълбоко. Тя се беше изкъпала и ухаеше на сапун и вода. Косата ѝ още беше влажна.

– Как се чувстваш? – попита той и си помисли, че въпросът е излишен след онова, което бе преживяла през последните два дни. Трябваше да говори с нея, да я държи в обятията си и да изпълнява всичките ѝ желания.

– Лия ме изгони.

– Тя не те обвинява, Джо. Разстроена е и...

– Знам. Поговорихме си, но в момента болката ѝ е огромна. Иска да бъде сама. В шок е и плаче. Дядо е при нея... Тревожа се и за него.

– Какво да направя?

– Прегърни ме.

Той погали гърба ѝ. Сърцето ѝ биеше бързо, но постепенно се успокои. Тайлър замислено прокара пръсти през косите ѝ. Искаше му се да поеме болката ѝ.

Джо въздъхна доволно, отстъпи назад и леко се усмихна.

– Как е Мич?

– По-добре. Ханс и аз говорихме с него, преди да се кача при теб. Каза, че ще участва в издирването утре, но ще видим.

– Мислех си за това.

– За какво?

– За издирването. Ще дойда с теб.

– Не – отвърна Тайлър и си помисли: "Само през трупа ми."

– Трябва. Уайът е в болница. Били Гросман познава района, но не толкова добре като мен. Израснала съм тук. Питър Наш ще се върне чак утре следобед. Знаеш, че ще се справя.

– Ти не си ченге, Джо. И...

– И какво?

– Дохърти иска да те убие. Не мога да те поставя в опасно положение.

– Нямам желание да умра. Повярвай ми, има много неща, за които искам да живея. – Тя докосна лицето му. Изражението ѝ беше изпълнено с любов, въпреки че не му бе казвала, че го обича.

"Дай ѝ време, Макбрайд."

Искаше Джо да стои заключена в хижата, но тя имаше право. Наистина познаваше Долината и това можеше да им помогне да заловят Дохърти, преди да убие още някого.

– При едно условие.

– Каквото кажеш.

– Ще седиш в хеликоптера. Насочвай пилота, издавай заповеди. Прави каквото искаш, но не слизай на земята.

Тя искаше да оспори решението му, но се въздържа и кимна.

– Добре. Пък и може би от небето ще мога да бъда по-полезна.

Тайлър я целуна нежно по устните и докосна превръзката ѝ.

– Наистина ли си добре?

– Ще се оправя.

Той погледна раненото ѝ рамо.

– Ами...

– Още не усещам пръстите си. Не се тревожи за мен.

– Не мога! – Погали косите ѝ.

– Нямах предвид...

– Обичам те, Джо. Обичам те. Когато Дохърти те взе на прицел днес, не можах да се съсредоточа върху работата си. Мислех само как да се погрижа да бъдеш в безопасност и че ще живееш, за да ти кажа отново и отново, че те обичам. Не трябваше да позволявам на Дохърти и Чапман да напускат хижата с теб и Трикси. Може би сестра ти нямаше да е мъртва, ако бях изпълнил протокола.

Не отстъпвай пред исканията на терористи. Не ги оставяй да вземат заложници!

Тайлър се обърна и потърка нос. Ако се ядосаше, нямаше да помогне на Джо. Преговори всички възможни сценарии, но пак имаше чувството, че греши някъде.

– Какво можеше да направиш? Те щяха да взривят хижата и да убият всички вътре. Шест деца. Лия. Джейсън. Постъпи правилно. Аз обърках нещата...

– Не. Ти не направи нищо погрешно. Накара Дохърти да излезе на открито и ни даде възможност да проследим сателитната система на "Поларис".

– Още ли го следят?

– Да, но от часове не получаваме сигнал.

Джо погледна ранената си ръка. Очевидно я тревожеше повече от лицето.

– Вцепених се.

– Направи, каквото можа.

– Така ли? Не знам. Непрекъснато си припомням сцената в кухнята и се питам дали ако бях казала едно или друго, Трикси щеше да бъде жива сега.