Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Знаеш, че трябва да дойдеш в участъка да дадеш показания, нали?

— Да, знам. Все пак направи ми услуга, Джо. Нека да се прибера да се наспя и да дойда утре сутринта.

— Не знам, Фил — потърка той брадичка притеснено както обикновено.

— Рано сутринта, Джо, обещавам ти.

— О, хайде, върви.

— Ти си душа.

— Аз съм слабак, ето какво съм.

— Не, Джо — пуснах цигарата си на чакъла и я смачках с тока си, — аз съм слабакът.

Прибрах се вкъщи, взех си душ, стоварих се в леглото и спах през остатъка от нощта. В седем се включи будилникът ми. Надигнах се някак, изпих чаша горещо кафе и отидох в участъка, както бях обещал на Джо, за да дам показания пред де­журния.

Не казах много, само достатъчно, за да бъде Джо доволен и съдът да разполага с достатъчно, когато разглежда делото „Щатът Калифорния срещу Евърет Едуардс III“. Щяха да ме призоват като свидетел, разбира се, но нямах нищо против. Имах против обаче, докато давам свидетелски показания, на първия ред в съдебната зала срещу мен да седи Клеър Кавендиш и да гледа брат си, вече подсъдим и убиец на нейния любим. Не, това никак не ми допадаше. Спомних си майка ѝ онзи ден в „Риц-Бевърли“, която казваше как хората може да пострадат от тази работа. Помислих, че се страхува да не би да навредя на дъщеря ѝ, но не за това говореше тя. Имаше предвид мен. Аз щях накрая да съм целият в белези и тя някак го беше предусетила още тогава. Трябваше да я послушам.

Когато излязох от участъка, олдсмобилът ми стоеше на слънце и от капака буквално струеше топлина. Воланът щеше да е адски нажежен.

Сигурно предполагате, че по-късно през деня съм отишъл във „Викторс“ и съм изпил един гимлет в памет на скъпия си приятел. Ала не го сторих. Тери, когото познавах, беше умрял много преди Евърет Едуардс да продупчи мозъка му. Никога не бих му го казал, но Тери Ленъкс беше идеалът ми за джентълмен. Да, въпреки пиянството, жените и хората, с които се движеше, например Менди Менендес, въпреки факта, че в решителни мигове мислеше само за себе си, Тери по някакъв необясним начин беше човек на честта. Този Тери познавах — или поне си въобразявах, че познавам.

Какво се беше случило с него, какво му беше попречило да бъде почтен, честен и лоялен? Преди обвиняваше войната, тупаше се по гърдите и твърдеше, че откакто се е върнал от сраженията, у него не е останало почти нищо живо. Не се връзвах, звучеше прекалено покъртително-романтично. Може би животът на юг в слънчево Мексико с водните ски, коктейлите на морския бряг и необходимостта да бъде куриер и дясна ръка на Менди Менендес бяха унищожили нещо у него, така че стилът, лустрото се беше запазило, но металът отдолу беше разяден от киселина, ръжда и язви. Тери, когото познавах, никога не би подмамил хлапе като Евърет Едуардс към хероина. Никога не би се обвързал с престъпник като Менди Менендес. И най-вече никога не би принудил жената, която го обича, да съблазни друг мъж заради собственото му удобство.

Реших да забравя за това последно предателство. Ще смятам, че Клеър Кавендиш се е озовала в леглото ми по своя воля — представях си я в онази нощ, докато Тери се криеше зад завесите, как снижи глас и вдигна пръст пред устните си, за да ми попречи да говоря за интимното ни преживяване. А дори да не беше желала мен, дори да беше преспала с мен само за да ме ангажира да намеря Нико Питърсън, ще се преструвам, че всичко беше само нейно дело и че не Тери я е убедил да го направи. Човек трябва да се заставя да вярва някои неща. Какво каза тя? Направй облога на Паскал. Е, точно това направих. Все още не съм съвсем сигурен за какво се е обзаложил Паскал, но сигурно е било нещо адски важно.

Току-що отворих чекмеджето на бюрото си, порових за старото разписание на самолетите и потърсих полет за Париж. Няма шанс да отида там, но ми е приятно да си помечтая. Само дето все си спомням за онази брачна халка на дъното на плувния басейн в клуб „Кахуила“ и се чудя дали не е някакво предупреждение. Направих символичен жест: взех лампата с изрисуваните рози от нощното си шкафче, изнесох я в задния двор и я изхвърлих в кофата за смет, после се прибрах вътре и си запалих лулата. Така приключих с Клеър Кавендиш. Бе влязла в живота ми и ме беше накарала да се влюбя в нея — е, може би не ме беше накарала, но въпреки това прекрасно бе съзнавала какво върши, — но вече я нямаше.

Не мога да твърдя, че тя не ми лисваше и че още не ми липсва. Красота като нейната не ти се изплъзва между пръстите, без да ги опари. Знам, че без нея ми е по-добре. Все това си повтарям. Съзнавам го, а някой ден и ще го повярвам.