Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Сигурно е така, но каква вина има тя? Не тя е казала на Менди, че го е видяла, нали? Предполагам, че е съобщила на теб, а ти си казал на Менди. Така се е завъртяла машината. Прав ли съм?

— Не мога да те лъжа. — Думите му ме разсмяха, а когато се засмях, Тери придоби оскърбен вид — ама наистина. — В момента не те лъжа — увери ме той засегнато. — Да, казах на Менди. Знам, не биваше. Все пак ти обясних, имам причини да му бъда приз­нателен…

— Освен това е трябвало да се представиш добре пред него, като му поднесеш откъслечно от новината, че Питърсън само се преструва на мъртъв и все още е на свобода с куфара на Менди, натъпкан с дрога.

— А, да, онзи куфар — каза Тери.

— Веднъж ми го даде да ти го пазя.

— Вярно е, дадох ти го. Не беше ли онази нощ, когато ме откара до Тихуана, след смъртта на клетата Силвия? Не мога да си спомня. Разбира се, като си го видял у Питърсън, ти си го познал.

— Голям ветеран.

— Английски е, затова е толкова здрав.

Тери престана да крачи, седна на столчето пред пианото, преметна крак връз крак и облегна брадичка на ръката си като Мислителя на Роден. Тери има най-дългите крака, които съм виждал. Като щъркел е.

Понечи да каже нещо, но в този момент Ричард Кавендиш се надигна на канапето, погледна ни, облиза устни и примигна.

— Какво става? — попита дрезгаво.

Тери почти не го удостои с поглед.

— Всичко е наред, Дик. Заспивай.

— А, добре — изломоти Кавендиш, пльосна се обратно на канапето, а ръцете и краката му провис­наха от двете страни. След броени секунди отново захърка.

Тери потупа джобовете на панталона си. Не знам какво очакваше да намери там.

— Бих те помолил за още една цигара, но не искам отново да пропушвам. — Стрелна ме с кос поглед. — Ще ми кажеш ли къде е куфарът?

— Разбира се. В шкафче на Юниън Стейшън, а ключето е в плик, който пътува към мой приятел — е, нещо като приятел, — Бърни Олс. Той работи в шерифството и е заместник-началник на отдел „Убийства“.

Изведнъж стаята утихна. Тери седеше целият усукан, със скръстени колене, подпрял брадичка на едната ръка, а другата — свита в лакът. Приближих се към прозореца, пъхнах се в пролуката между завесите и надникнах навън. Нямаше нищо за гледане — само мрак и собственото ми смътно отражение в стъклото.

— Ни мисля, че това е разумен ход, стари приятелю — обади се Тери. Не звучеше нито сърдито, нито заплашително, може би мъничко умислено. Да, това е думата — умислено.

Когато заговори отново, тонът му беше различен.

— А, това си ти. Какво търсиш тук?

Извърнах се от прозореца. Тери седеше на столчето пред пианото с гръб към мен. Зад него в рамката на отворената врата стоеше братът на Клеър, Евърет, с провиснала над челото отпусната коса. Не изглеждаше да е в по-добра форма, отколкото когато го видях за последен път, но тогава поне бе в несвяст. Беше по пижама и копринен халат с бродирани дракони. Бе обут с мокасини — стояха странно с пижамата — и държеше в ръката си пистолет. Беше изящно малко оръжие, някакъв колт, струва ми се. Видях, че има перлена дръжка. Изобщо не изглеждаше сериозно, но всички оръжия, дори най-изящните, могат да пробият дупка и в най-коравото сърце. Евърет ме погледна, когато пристъпих напред измежду завесите, и в погледа му се прокрадна несигурност. Не беше очаквал мен.

— Здравей, Евърет — поздравих го. — Събудихме ли те? Майка ти току-що беше тук.

Той впери поглед в мен. Изглеждаше по-млад от възрастта си, защото лицето му беше слабохарактерно. Освен това, предполагам, че майка му го беше глезила и предпазвала от лошия бял свят. Поне това си е мислела, че прави.

— Кой си ти? — попита той. — Очите му бяха хлътнали насред тъмнопурпурни кръгове.

— Казвам се Марлоу. Вече сме се виждали няколко пъти. Първия път ти беше в съзнание и си поговорихме на моравата — помниш ли? Взе ме за новия ви шофьор. Втория път не знаеше, че съм тук.

— Какви ги говориш?

— Попита ме кой съм и аз ти обяснявам.

Опитах да се усмихна. Печелех време. Евърет Едуардс Трети може и да беше мекотело, както би се изразил Уилбър Канинг, но освен това беше пристрастен към хероина и държеше пистолет в ръка.

— А, да — отвратено каза той. — Помня те, ти търсеше Клеър онзи ден. Някакъв детектив, нали? — Неочаквано се изкикоти. — Детектив! Много смешно! Аз държа пистолет, а уж ти си детектив. Адски смешно.

След това насочи вниманието си към Тери. Спря да се хили и попита:

— А ти какво търсиш тук?

Тери се замисли.

— Ами аз съм нещо като семеен приятел, Рет. Поз­наваш ме.