Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Беше от онези летни вторнишки следобеди, когато се питаш дали Земята не е престанала да се върти. Телефонът върху бюрото ми сякаш прекрасно съзнаваше, че е наблюдаван. Автомобили пъплеха по улицата под прашния прозорец на кабинета ми, неколцина благопристойни граждани на хубавото ни градче, повечето мъже с шапки, крачеха безцелно по тротоара. Загледах се в жена, която чакаше да светне зелено на кръстовището на „Кахуенга“ и „Холивуд“ — дългокрака, с вталено кремаво сако с подплънки на раменете и тъмносиня тясна пола. Имаше и шапка — мъничка, приличаше повече на птиче, кацнало отстрани в косата ѝ и щастливо сгушено. Жената се озърна наляво, надясно и после отново наляво — трябва да е била много послушна като малка — и пресече слънчевата улица, грациозно пристъпвайки върху собствената си сянка.

Засега сезонът беше слаб. Една седмица го бях раздавал бодигард на някакъв тип, долетял от Ню Йорк. Имаше леко покарала брада и носеше златна гривна и пръстен на кутрето с голям колкото къпина рубин. Представи се като бизнесмен и аз реших да му повярвам. Беше притеснен и се потеше обилно, обаче нищо не се случи и ми платиха. После Бърни Олс от шерифството ме свърза с мила старица, чийто син наркоман свил колекцията от редки монети на покойния ѝ съпруг. Наложи се да раздам няколко юмрука, за да върна стоката, но нищо сериозно. В колекцията имаше монета с лика на Александър Велики и друга с профила на Клеопатра с големия нос — какво толкова ѝ харесват?

Външната врата оповести отварянето си с бръмчене и аз чух жена да прекосява чакалнята и да поспира пред вратата на кабинета ми. Потракването на високи токчета по дървения под винаги раздвижва нещо у мен. Тъкмо да я поканя със своя специален, плътен, внушаващ доверие детективски тембър, тя ме изпревари и влезе, без да почука.

Беше по-висока, отколкото изглеждаше от прозореца, висока и слаба, с широки рамене и тесен ханш. С други думи, мой тип. Шапката ѝ беше с воалетка, изящен воал от черна коприна на точки, който се спускаше до върха на носа — хубав връх на много хубав нос, аристократичен, ала нито твърде тесен, нито твърде дълъг, и съвсем различен от внушителния обонятелен орган на Клеопатра. Носеше ръкавици до лактите, светлобежови, в тон със сакото, и изработени от кожата на някое рядко животно, подскачало волно по алпийските чукари през своя кратък живот. Усмивката ѝ беше приятна, донякъде дружелюбна и леко крива по привлекателно язвителен начин. Косата ѝ беше руса, очите — черни и дълбоки като планински езера, с изящно заострени във външните ъгълчета клепачи. Черноока блондинка — рядко срещано съчетание. Постарах се да не зяпам краката ѝ. Изглежда, божеството покровител на вторник следобед беше решило, че ми се полага малко ободряване.

— Казвам се Кавендиш — представи се жената.

Поканих я да седне. Ако знаех, че идва при мен, щях да се среша и да си сложа малко одеколон „Бей Ръм“ зад ушите. Сега трябваше да ме преценява натурален. Не изглеждаше като да не одобрява каквото вижда. Седна пред бюрото ми в стола, който ѝ посочих, и смъкна ръкавиците си пръст по пръст, измервайки ме с нетрепващите си черни очи.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Кавендиш? — попитах.

— Госпожа.

— Извинете… госпожо Кавендиш.

— Един приятел ми е говорил за вас.

— Така ли? Хубави неща, надявам се.

Предложих ѝ цигара от кутията „Кемъл“, която държа за клиенти върху бюрото си, обаче тя отвори чантата си от лачена кожа, измъкна сребърна табакера и я отвори с палец. „Собрение Блек Рашън“ — какво друго! Драснах клечка кибрит и ѝ я поднесох през бюрото, а тя се наведе напред, наклони глава, свела клепачи, и връхчето на пръста ѝ мимолетно докосна опакото на дланта ми. Възхитих се на перленорозовия ѝ лак, ала нищо не казах. Жената се облегна на стола, кръстоса крака под тясната си синя пола и отново ме изгледа със своя хладен преценяващ поглед. Избягваше да си прави прибързани изводи за мен.

— Искам да намерите един човек — каза.

— Добре. Кой е той?

— Мъж на име Питърсън, Нико Питърсън.

— Приятел ли ви е?

— Беше ми любовник.

Ако очакваше да си глътна граматиката от изненада, остана разочарована.

— Беше? — попитах.

— Да. Изчезна доста тайнствено, без да се сбогува.

— Кога се случи това?

— Преди два месеца.

Защо беше чакала два месеца, преди да се обърне към мен? Реших да не я питам поне засега. Чувствах се странно под погледа на тези хладни очи иззад прозрачната мрежичка на воалетката. Сякаш ме наблюдаваха от тайно прозорче, наблюдаваха ме и ме преценяваха.