Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Казахте, че е изчезнал… — подех. — Имате предвид от вашия живот или изобщо?

— Изглежда, и двете.

Почаках още малко, обаче тя само се облегна още мъничко по-назад и отново се усмихна. Тази усмивка: жената сякаш я беше възпламенила отдавна и после я беше оставила да си тлее. Имаше прелестна горна устна — издадена като на бебе, мека и леко подпухнала, все едно скоро е целувала някого… ама не бебе. Явно долови смущението ми заради воалетката и я повдигна от лицето си с ръка. Без воала очите ѝ бяха още по-поразителни — искрящо тюленовочерни. Гърлото ми се стегна.

— Ами разкажете ми за него, за вашия господин Питърсън.

— Висок като вас. Красив, но някак слабоволев. Със смешни мустачки като на Дон Амичи 1 1 Американски актьор, певец и комедиант, чиято кариера се развива най-активно през 60-те години на ХХ в. — Б.пр. . Добре облечен, поне преди, когато имах думата.

Извади от чантата си късо абаносово цигаре и вече пъхаше цигарата. Пръстите ѝ бяха сръчни — тънки, но силни.

— С какво се занимава? — попитах.

Тя ме погледна със стоманен блясък в очите.

— Имам предвид какво работи — поясних.

Тя се замисли и отвърна:

— Вижда се с хора.

Беше мой ред да се облегна на стола.

— Какво искате да кажете? — попитах.

— Каквото казвам. Буквално всеки пък, когато го виждах, той трябваше спешно да отива някъде. „Трябва да се видя с този, трябва да се видя с онзи.“ — Беше умела имитаторка. Започвах да добивам представа за господин Питърсън. Не ми се струваше неин тип.

— Зает човек, значи.

— Боя се, че бизнесът му не беше особено успешен. Нямаше забележими резултати или поне такива, които аз да забележа. Ако го питате, ще обясни, че е импресарио на звездите. Хората, с които се налагаше да се среща толкова спешно, обикновено бяха свързани с някоя филмова студия.

Тя интересно редуваше глаголните времена. Въпреки това останах с впечатлението, че за нея този мъж Питърсън, тази странна птица, до голяма степен е минало. Защо искаше да го намеря?

— Във филмовата индустрия ли работи? — попитах.

— Не бих казала „във“. По-скоро се увърташе около нея опипом. Постигнал е известен успех с Манди Роджърс.

— Името трябва ли да ми е познато?

— Старлетка… наивница, така казваше Нико. Представете си Джийн Харлоу, но без таланта.

— Джийн Харлоу е талантлива, така ли?

Тя се усмихна.

— Нико беше убеден, че всяко грозно патенце е лебед.

Извадих лулата си и я напълних. Направи ми впечатление, че в сместа, която използвах, имаше малко „Кавендиш“ 2 2 Пресован тютюн с допълнителни аромати или подсладители. Носи името на английския мореплавател и изследовател сър Томас Кавендиш (1560–1592). — Б.пр. , но само като си представих неохотната усмивка и презрителното потрепване на ъгълчетата на устните ѝ, реших да не споделям това щастливо съвпадение с нея.

— Отдавна ли познавате този ваш господин Питърсън? — попитах.

— От неотдавна.

— Колко е това „неотдавна“?

Тя сви рамене, тоест само дясното ѝ рамо се поповдигна.

— От година? — Прозвуча като въпрос. — Да видим… Започнахме през лятото. Може би през август.

— Къде? Имам предвид къде се запознахте.

— В клуб „Кахуила“, знаете ли го? Намира се в Палисейдс. Игрища за поло, плувни басейни, тълпи от умни и лъскави хора. Място, където ченге като вас няма да мине през електронните порти. — Това, последното, тя не го каза, но аз въпреки това го чух.

— Съпругът ви знае ли за него? За вас и за Питърсън?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не мога. — Тя сведе поглед към кремавите ръкавици, нагънати в скута ѝ. — С господин Кавендиш имаме… как да го нарека? Уговорка.

— Каква уговорка?

— Не се преструвайте, господин Марлоу. Сигурна съм, че прекрасно знаете каква уговорка имам предвид. Съпругът ми харесва понита за поло и сервитьорки на коктейли, не непременно в тази поредност.

— А вие?

— Аз харесвам много неща. Предимно музика. Господин Кавендиш реагира на музиката по два начина в зависимост от настроението и трезвеността си: тя или го отвращава, или го разсмива. А смехът му не е никак мелодичен.

Станах от бюрото, застанах с лулата си до прозореца и зареях поглед. В офис отсреща секретарка с карирана блуза и слушалки на диктофон тракаше, приведена над пишещата си машина. Няколко пъти се бяхме разминавали на улицата. Хубаво личице, стеснителна усмивка, от момичетата, които живеят с майка си и готвят месно руло за неделния обяд. Това е град на самотници.