Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Кога за последен път видяхте господин Питърсън? — попитах, все още наблюдавайки госпожица Пишеща машина. Зад мен цареше мълчание, затова се обърнах. Явно госпожа Кавендиш не беше склонна да разговаря с ничий гръб. — Не ми обръщайте внимание — казах, — обичам да стоя до прозореца и да размишлявам как е устроен светът.

Върнах се на бюрото и седнах. Оставих лулата си в пепелника, сключих ръце и облегнах брадичка върху кокалчетата, за да ѝ демонстрирам колко внимателен слушател съм способен да бъда. Тя реши да приеме това сериозно доказателство за моята пълна и неотклонна съсредоточеност.

— Вече ви казах кога го видях за последен път — преди около месец.

— Къде се случи това?

— В „Кахуила“, по една случайност. В неделя след­обед. Съпругът ми беше зает с особено напрегната чукка. Това е…

— Част от играта на поло. Да, знам.

Тя се приведе напред и тръсна няколко прашинки пепел от цигарата си до моята лула в пепелника. Над бюрото долетя полъх от парфюма ѝ. Ухаеше на „Шанел № 5“, но на мен всички парфюми ми ухаят на „Шанел № 5“ или поне тогава беше така.

— Господин Питърсън даде ли някакви признаци, че се кани „да духне“? — попитах.

— „Да духне“ ли? Странна дума.

— Не е толкова драматична, колкото „изчезне“, както се изразихте вие.

Тя се усмихна и кимна кратко в знак на съгласие.

— Беше си както обикновено — отговори. — Може би малко по-разсеян, дори напрегнат, макар че сигурно така ми се струва в ретроспекция. — Допадаше ми начинът, по който се изразява тя, навяваше ми мисли за обрасли с бръшлян зидове на престижни колежи и на клаузи, свързани с попечителски фондове и изписани с калиграфски почерк върху пергамент. — Определено не даваше явни признаци, че се готви да… — отново се усмихна тя — … офейка.

Замислих се и се постарах тя да забележи.

— Кажете ми — подех, — кога разбрахте, че го няма? Искам да кажа, кога решихте, че той е… — сега беше мой ред да се усмихна — … изчезнал?

— Няколко пъти му звънях по телефона, но не вдигна. После се отбих у тях. Доставките на мляко не бяха отменени и вестниците се бяха натрупали на верандата му. Не му беше присъщо да зарязва нещата така. В някои отношения беше много внимателен.

— Обадихте ли се в полицията?

Тя се ококори.

— В полицията ли? — попита и ми се стори, че ще се засмее. — Това изобщо не би помогнало. Нико странеше от полицията и надали ще ми е благодарен, ако ги замеся.

— Как така „странеше“? — учуди се. — Криеше ли нещо?

— А нима това не важи за всички нас, господин Марлоу? — И отново се ококори под прелестните си клепачи.

— Зависи.

— От какво?

— От много неща.

Въртяхме се във все по-широк кръг и доникъде не стигахме.

— Нека ви попитам следното, госпожо Кавендиш: какво се е случило с господин Питърсън според вас?

Отново сви рамене почти незабележимо.

— Не знам какво да мисля. Затова се обръщам към вас.

Кимнах — умно, надявам се, — после взех лулата си и се позанимах с нея: натъпках чашката, такива работи. Лулата е много удобен реквизит, когато искаш да си придадеш умен и замислен вид.

— Може ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, преди да ми се обадите?

— Дълго ли е? Все се надявах да получа вест от него, някой ден телефонът да звънне и той да ми се обади от Мексико или отнякъде другаде.

— Какво ще търси в Мексико?

— Тогава от Франция, от Лазурния бряг. Или от някое по-екзотично място — може би Москва или Шанхай, не знам. Нико обичаше да пътува. Не го свърташе на едно място. — Тя се поприведе напред, проявявайки съвсем леко нетърпение. — Ще поемете ли случая, господин Марлоу?

— Ще направя каквото мога — отговорих, — но нека още не го наричаме „случай“.

— Какви са условията ви?

— Обичайното.

— Опасявам се, че не знам какво е обичайно.

Не бях и очаквал да знае.

— Сто долара депозит и двайсет и пет долара дневно плюс разходите, докато правя проучванията си.

— Колко време ще отнемат тези ваши проучвания?

— Също зависи.

Тя се умълча за кратко, после в очите ѝ отново се появи онзи преценяващ поглед, от който се поприсвих.

— Не ме попитахте нищо за самата мен — отбеляза тя.

— Чудех се как да подходя.

— Е, ще ви спестя усилието. Моминското ми име е Лангриш. Чували ли сте за „Лангриш Фрейгрансис“?

— Разбира се — отвърнах. — Парфюмерийната компания.

— Доротея Лангриш е майка ми. Довела ме от Ирландия вече вдовица и основала бизнеса тук, в Лос Анджелис. Ако сте чували за нея, значи сте запознат с успеха ѝ. Аз работя за майка си — или с нея, както предпочита да се изразява тя. И в резултат съм доста заможна. Искам да намерите Нико Питърсън. Той е клета твар, но си е мой. Ще ви платя колкото поискате.