Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— От колко…?

— От няколко месеца. Защо? Изчезнал ли е?

— Май е офейкал някъде.

В погледа на Травис проблесна весела искра.

— Това престъпление ли е в днешно време?

Забодох поглед в чашата с бирата си я завъртях в основата.

— Един човек го търси.

— Дамата със забележителната уста ли?

Кимнах. Както вече казах, Травис ми допадаше. Беше едър мъжага, обаче чист и спретнат, може пък наистина да е бил моряк. Все ми се струваше неуместно да го попитам.

— Ходих до къщата му, няма никой — казах.

Клиент правеше знак от другия край на бара и Травис отиде да го обслужи. Седях и размишлявах над едно-друго. Например защо първата глътка бира винаги е много по-вкусна от втората. Склонен бях да се отдавам на такива философски размисли, затова имах репутация на умен детектив. Позамис­лих се отново и за Клеър Кавендиш, обаче както изтъкна Травис, тя ме разсейваше, затова се върнах на бирената тема. Може би разковничето е температурата. Не че втората глътка е кой знае колко по-топла от първата, но след първото хладно обливане устата вече е привикнала, елементът на изненада отпада и в резултат удоволствието също отслабва. Хм. Обяснението изглеждаше разумно, но беше ли достатъчно да удовлетвори педант като мен? В този момент се върна Травис и вече можех да престана да се правя на мислител.

— Сега се сещам, че не си първият, който се интересува от приятелчето Питърсън.

— Така ли?

— Преди една-две седмици двама мексиканци ме разпитваха за него.

Със сигурност същите двама с колата с дупки по гюрука.

— Какви мексиканци? — попитах.

Травис ме удостои с някак печална усмивка.

— Ами просто мексиканци — каза. — Бизнесмени. Така изглеждаха.

Бизнесмени. Да бе. Като моя човек от Ню Йорк с пръстена на кутрето.

— Казаха ли защо го търсят?

— Не. Само попитаха дали е клиент на заведението, кога е идвал, такива работи. Не им казах повече, отколкото на теб. Което никак не им подобри настроението.

— Мрачни типове, значи.

— Знаеш ги какви са мексиканците.

— Да… не са най-разбираемите хора на света? Дълго ли стояха?

Той махна с ръка към чашата ми:

— Единият пи бира, другият — чаша вода. Изглеждаха като хора с мисия.

— Ами? Каква мисия?

Травис се взря в тавана.

— Не знам. Обаче имаха толкова сериозно изражение, че очите им блестяха… нали ме разбираш?

Не разбирах, но въпреки това кимнах.

— Допускаш ли, че тази тяхна мисия може да има сериозни последици за нашия господин Питърсън?

— Аха — отвърна Травис. — Единият не спря да си играе с револвер с перлена дръжка, а другият си чистеше зъбите с ножа си.

Не допусках, че Травис е такъв смешник.

— Странно обаче — отбелязах, — Питърсън някак не ми се струва човек, дето ще се забърка с мексикански бизнесмени.

— На юг от границата има много възможности.

— Прав си, има.

Травис вдигна празната ми чаша.

— Още една?

— Не, благодаря. Не искам да се развихрям.

Платих му, смъкнах се от столчето и излязох на вечерния въздух. Беше се поразхладило, но миришеше на изгорели автомобилни газове, а дневният прахоляк се беше отложил между зъбите ми. Бях дал на Травис визитката си и го бях помолил да ми звънне, ако научи нещо за Питърсън. Нямаше да чакам на телефона, но поне Травис вече знаеше името ми.

Подкарах към дома. Прозорците на къщите по склоновете светваха един подир друг и изглеждаше по-късно, отколкото беше. Лунният сърп бе увиснал ниско на хоризонта, топнат в синкавата мътилка на мрака.

Още живеех в къщата в Лоръл Каниън. Собственичката беше заминала на дълго посещение при овдовялата си дъщеря в Айдахо и бе решила да остане там — сигурно заради картофите. Писа ми, че мога да живея в къщата колкото пожелая. Затова се чувствах като у дома си на Юка Авеню, в бърлогата си на склона на хълма срещу евкалиптовите дървета. Не знам какво мислех по въпроса. Наистина ли исках да прекарам остатъка от дните си в къща под наем, където единствените мои вещи бяха ръждясала кафеварка и шах от изсветлял абанос? Имаше една жена, която искаше да се ожени за мен и да ме избави от всичко това, красива жена като Клеър Кавендиш, а и богата като нея. Обаче аз бях твърдо решен да си остана необвързан и свободен, макар да не се чувствах съвсем така. Юка Авеню не е точно Париж, където клетата богаташка лекуваше сломеното си сърце, когато последно получих вести от нея.

Къщата беше подходящо голяма за мен, обаче в някои вечери ми се струваше като дупката на Белия заек. Сварих си кафеварка силно кафе, изпих една чаша и известно време сновах в дневната, като се стараех да не се блъскам в стените. После изпих още една чаша и изпуших още една цигара, като се преструвах, че не забелязвам тъмносиния нощен мрак, който се сгъстяваше пред прозореца. Зачудих се дали да не разиграя някой от по-малко страховитите дебюти на Алехин и да видя докъде ще успея да го докарам, обаче не бях в настроение. Не съм вманиачен по шаха, просто харесвам играта — хладната съсредоточеност, изящната мисъл, която изисква.