Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Тази история с Питърсън ме човъркаше, или поне част от историята, свързана с Клеър Кавендиш. Все още бях убеден, че има нещо съмнително в начина, по който тя се обърна към мен. Не знаех защо, но имах смътното усещане, че някой ми крои номер. Защо непозната хубавица ще се появи изневиделица в кантората ми и ще ме помоли да намеря изчезналия ѝ приятел? Не става така. А как става всъщност? Може пък кантори като моята да има в цялата страна и в тях през ден да влизат хубавици и да молят мухльовци като мен за съвсем същото. Ама не ми се вярваше. Първо, в страната определено нямаше много красавици като Клеър Кавендиш. Всъщност се съмнявах, че има дори втора като нея. А ако тя наистина беше на ниво, как се бе забъркала с отрепка като Питърсън? А ако се беше забъркала с него, защо без никакво смущение се оставяше на милостта — щях да кажа „в обятията“, но се овладях навреме — на един частен детектив и го умоляваше да издири птиченцето? Добре де, не ме е умолявала.

Реших на сутринта да се поразровя около госпожа Клеър Кавендиш, по баща Лангриш. Засега трябваше да се задоволя с едно обаждане на сержант Джо Грийн от отдел „Убийства“. Веднъж Джо за кратко се канеше да ме обвини в съучастие в предумишлено убийство, а такива неща пораждат връзка между хората. Не бих определил Джо като свой приятел обаче, по-скоро ми беше бдителен познат.

Когато Джо вдигна, го уверих колко съм впечатлен, че работи до толкова късно, но той само издиша силно в слушалката и ме попита какво искам. Казах му името, адреса и телефонния номер на Нико Питърсън. Нищо не му беше познато.

— Кой е той? — попита кисело. — Някой плейбой от твой случай на развод?

— Знаеш, че не се занимавам с разводи, сержант — отговорих лековато и небрежно. Джо имаше непредсказуем темперамент. — Просто се опитвам да го намеря.

— Нали му имаш адреса? Защо не похлопаш на вратата?

— Направих го. Няма никой вкъщи. И отдавна не е имало.

Джо подиша още малко. Зачудих се дали да не го посъветвам да намали цигарите, но се отказах.

— Защо се интересуваш? — попита ме той.

— Една дама, негова приятелка, иска да разбере къде е офейкал.

Той произведе средно между сумтене и кискане.

— На мен ми намирисва на развод.

Мислиш като кон с капаци, Джо Грийн, рекох си наум. На него му повторих, че не се занимавам с разводи и че случаят няма нищо общо с мен.

— Дамата просто се интересува къде е той — казах. — Явно се е разнежила.

— Коя е тази дама?

— Знам, но няма да ти кажа, Джо. Не е свързано с престъпление. Въпросът е личен.

Чух го как драсна клечка, вдъхна дим и отново издиша.

— Ще надникна в архива — обеща накрая. Отегчаваше се. Дори разказът за една жена и нейния изчезнал кавалер не задържа за дълго притъпения му интерес. Джо беше ченге, но се подвизаваше в професията от много отдавна и вниманието му скачаше като бълха. Обеща да ми звънне, аз му благодарих и той затвори.

Обади се в осем сутринта, докато си пържех няколко хубави резенчета канадски бекон за яйцата и препечената си филийка. Понечих отново да го похваля за извънредното работно време, обаче той ме прекъсна. Докато говореше, седях до стената, стиснал слушалката на стенния апарат, и гледах как някакво кафяво птиченце подскача по клоните на текомарията пред прозореца зад мивката. Има мигове като този, когато всичко като че ли замира, сякаш някой току-що е направил снимка.

— Оня тип, за когото питаше — каза Джо, — дано неговата приятелка да изглежда добре в черно. — Прокашля се шумно. — Мъртъв е. Умрял е на… — чух го как разлиства документите — деветнайсети април в Палисейдс, близо до оня клуб там, как се казваше… Блъснала го кола, шофьорът избягал. Сега е в Удлон. Имам и номера на гробното място, ако тя иска да иде да го види.

Не знам защо го наричат Оушън Хайтс, след като единственото високо нещо е цената на поддръжката. Къщата изобщо не беше голяма, ако смятате Бъкингамския дворец за скромно малко обиталище. Казваше се Лангриш Лодж, макар че и бездруго си беше достатъчно величествено. Беше построена от розов и бял камък, много камък, имаше големи и малки кули, и знаме, което се вееше гордо от флагщок на покрива, и около хиляда прозореца. Според мен беше доста грозновата, обаче аз не разбирам от архитектура. Отстрани растяха големи дървета, някакви дъбове, струва ми се. Късата алея водеше право до елипсовидно пространство пред входа, където можеше да се проведе състезание с карети. Хрумна ми, че явно съм сбъркал професията, след като някой живее в тази грамада само защото помага на жените да ухаят хубаво.