Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Докато карах натам, си мислех за казаното от Клеър Кавендиш за музиката. Не се бях хванал за думите ѝ, не я бях попитал каква музика предпочита, а и тя не беше предложила да ми каже, но кой знае защо това ми се струваше съществено. Тоест същественото беше, че бяхме подминали въпроса. Не беше най-интимното нещо, което би могла да сподели — например кой номер обувки носи или с какво е облечена или не е облечена нощем. Все пак имаше тежест, тежестта на нещо скъпоценно, перла или диамант, което нейната ръка беше подала на моята. А фактът, че го бях взел без никакъв коментар и че тя се бе задоволила с мълчанието ми, означава, че помежду ни имаше някаква тайна, знак, обещание за бъдещето. После обаче заключих, че това са врели-некипели и само си въобразявам.

Паркирах олдсмобила на чакъла и забелязах към мен по моравата да се приближава атлетичен млад мъж. Размахваше стик за голф и сечеше цветовете на маргаритките. Носеше двуцветни обувки за голф и бяла спортна риза с мека яка. Тъмната му коса също беше мека, покриваше като крило челото му и той постоянно я отмяташе от очите си с нервен жест на тясната си длан. Походката му бе гъвкава, леко криволичеща, сякаш мъжът имаше слаби колене. Когато се приближи, със смайване установих, че има същите източени черни очи като очите на Клеър Кавендиш — бяха прекалено хубави за него. Установих също, че не беше и толкова млад, колкото изглежда отдалече. Допусках, че е към трийсетте, но осветен в гръб, можеше да мине и за деветнайсетгодишен. Спря пред мен и ме измери с поглед, присмехулно усмихнат.

— Вие ли сте новият шофьор? — попита.

— На шофьор ли приличам?

— Не знам — отвърна. — Как изглеждат шофьорите?

— Гамаши, фуражка с лъскава козирка, нагъл пролетарски поглед.

— Е, вие нямате нито гамаши, нито фуражка.

Забелязах, че ухае скъпо — на одеколон, на кожа и на още нещо, вероятно на онази парфюмирана опаковъчна хартия, с която увиват яйцата „Фаберже“. Или пък просто обичаше да си слага по малко от най-хубавия парфюм на майка си.

— Идвам при госпожа Кавендиш — поясних.

— Аха! — изкикоти се той. — Значи, сте от нейните поклонници.

— Те какви…?

— Недодялани, синеоки типове. Като се замисля, и такъв не сте. — Плъзна поглед покрай мен към олдсмобила. — Те пристигат в червени купета — произнесе го той по френски — или с някой ролс „Силвър Рейт“. Е, кой сте тогава?

Дадох си няколко секунди да запаля цигара. По някаква причина това го развесели и той отново демонстрира противния си смях. Звучеше насилено, прекалено се стараеше да се прави на мъжага.

— Вие трябва да сте братът на госпожа Кавендиш — отбелязах.

Изгледа ме театрално ококорен.

— Трябва ли?

— Със сигурност някой роднина. Черна овца или глезен любимец, кое от двете сте?

Презрително вирна нос.

— Казвам се Едуардс, Евърет Едуардс. По-точно Евърет Едуардс Трети.

— Тоест вече е имало двама като вас?

Той омекна, ухили се и размърда рамене в момчешки жест.

— Глупаво име, нали? — Прехапа устната си.

И аз свих рамене.

— Не можем да си избираме името.

— Ами вие… как се казвате?

— Марлоу.

— Марлоу ли? Като драматурга? — Зае превзета поза, като се наклони на една страна и вдигна трепереща ръка към небето. — „Виж, виж кръвта Христо̀ва, плиснала в небето!“ 3 3 „Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“ от Кристофър Марлоу. — Б.пр. — провикна се той и се постара долната му устна да потръпне.

Нямаше как да не се усмихна.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря сестра ви? — попитах.

Той свали ръката си и зае предишната си леко прегърбена стойка.

— Тук някъде е. Проверете в оранжерията — посочи ми той. — Ей там е.

Просто не можеше да се отърве от нацупения си поглед. Беше дете в тялото на мъж, разглезено и отегчено.

— Благодаря, Евърет Трети — казах.

Докато се отдалечавах, той се провикна след мен:

— Губите си времето, ако продавате застраховки. — И отново се изкиска. За негово добро се надявах да отвикне да го прави — може би когато подкара петдесетте и започне да носи костюми от три части и монокъл.

Стъпките ми захрущяха по чакъла натам, накъдето ме насочи той, отстрани покрай къщата. Градината се простираше от лявата ми страна и беше с големината на малък обществен парк, само че много по-добре поддържана. Повеят донесе сладостното ухание на розите, мирис на окосена трева и солен полъх от океана недалеч. Какво ли беше да живееш на такова място? Надничах през прозорците мимоходом. Стаите, които мярнах, бяха просторни, големи и безупречно мебелирани. Ами ако на човек му се прииска да се излегне пред телевизора с купа пуканки и няколко бири, за да гледа някой мач? Сигурно в мазето имаха специално място за тези работи — билярдна, игрални зали, дневна, както там се нарича. Подозирах, че в Лангриш Лодж истинският живот винаги кипи някъде другаде.