Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Предложи ли на човека да пийне нещо?

Обадих се, без да ѝ дам възможност да отговори:

— Да, но аз отказах.

— Отказахте, значи — засмя се господин Кавендиш. — Чу ли това, скъпа? Господинът отказал. — Наля си още студен чай и го изпи наведнъж, пос­ле остави чашата и направи гримаса. Забелязах, че е с няколко сантиметра по-нисък от жена си. — С какво се занимавате, господин Марлоу? — попита той.

Този път Клеър ме изпревари:

— Господин Марлоу намира разни неща.

Кавендиш наведе глава, измери я с лукав поглед от долу на горе и силно изду бузата си с език. После отново погледна към мен.

— И какви неща намирате, господин Марлоу? — попита той.

— Перли — побърза да отговори жена му и отново ме прекъсна, макар този път дори още не бях измислил отговор. — Изгубих колието, което ти ми подари… тоест не помня къде съм го сложила.

Кавендиш се замисли над думите ѝ, забоде поглед в пода и се усмихна замислено.

— И какво ще предприеме той? — попита той съпругата си, без да я поглежда. — Ще пълзи по пода на спалнята, ще наднича под леглото, ще пъха пръст в мишите дупки?

— Дик — някак умолително прозвуча гласът на жена му, — наистина не е важно.

Той я изгледа прекомерно изразително.

— Не е важно ли? Ако не бях джентълмен като госта ни господин Марлоу, щях да се изкуша да те осведомя колко струва тази дрънкулка. Разбира се — извърна се той към мен и провлече говор, — ако го сторя, тя ще каже, че парите, с които съм купил колието, са нейни. — Отново погледна към съпругата си. — Нали така, скъпа?

Тя нямаше какво да му отговори, затова просто го гледаше, леко свела глава и издала навън сочното връхче на долната си устна, а аз за секунда си представих как е изглеждала като съвсем мъничка.

— Просто ще тръгна по стъпките на съпругата ви — поясних тежко-тежко, както се бях научил да имитирам ченгетата след толкова години работа с тях. — Ще проверя на местата, където е ходила през последните няколко дни, в ресторантите, които е посещавала. — Усещах погледа на Клеър върху себе си, но продължих да отрупвам с думи Кавендиш, който зяпаше през отворената врата и бавно кимаше.

— Дааа — каза той, — добре. — Отново огледа оранжерията, примигна разсеяно, докосна ръбчето на празната чаша върху масата с върха на пръста си и се отдалечи, свирукайки.

След като той си тръгна, двамата с жена му постояхме мъничко. Чувах я как диша. Представях си как дробовете ѝ се пълнят с въздух и се изпразват, нежно розови в крехкия ѝ гръден кош от лъскави бели кости. Тя беше жена, която предизвиква такива мисли у един мъж.

— Благодаря ви — обади се Клеър едва чуто.

— Няма за какво.

Леко положи дясната си ръка върху облегалката на стола от ковано желязо, сякаш изведнъж ѝ бе прималяло. Не ме поглеждаше.

— Кажете ми какво открихте.

Имах нужда от цигара, но май не биваше да паля в тази величествена стъклена конструкция. Все едно да пушиш в катедрала. Желанието ми напомни за предмета, който носех. Извадих абаносовото цигаре от джоба си и го оставих върху масата до шапката си.

— Забравихте го в кантората ми.

— А, да, разбира се. Не го използвам често, само за въздействие. Бях напрегната, когато ви посетих.

— Бихте могли да ме заблудите.

— Всъщност исках да заблудя самата себе си. — Настойчиво се взираше в мен. — Кажете ми какво открихте, господин Марлоу — подкани ме тя отново.

— Няма лесен начин да ви го съобщя. — Вперих поглед в шапката си върху масата. — Нико Питърсън е мъртъв.

— Знам.

— Умрял е преди два месеца в катастрофа, шофьорът е избягал… — Млъкнах и вперих поглед в нея. — Какво казахте?

— Казах, че знам. — Тя ми се усмихна, наклонила леко глава на една страна по нейния си язвителен начин точно както бе сторила предния ден, докато седеше в кабинета ми, сгънала ръкавиците си в скута и вирнала абаносовото цигаре, далеч от съпруга си, който я смущаваше. — По-добре седнете, господин Марлоу.

— Не разбирам — признах.

— Да, не се съмнявам. — Тя се извърна настрани и положи длан върху чашата, от която беше пил съпругът ѝ, премести я мъничко настрани, после я върна на мястото ѝ, върху влажната кръгла следа.

Извадих цигарите си — внезапно въздухът край мен изгуби светостта си.

— След като вече сте знаели, че е мъртъв, защо се обърнахте към мен?

Тя се обърна назад и мълчаливо се взря в мен за миг, преценявайки какво да каже, как да го формулира.

— Работата е там, господин Марлоу, че онзи ден го видях на улицата. И изобщо не изглеждаше мъртъв.