Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Допадаше ми идеята да съм на открито. Така де, харесваше ми, че съм тук: дърветата, тревата, птиците в храстите, всичко. Понякога дори ми харесваше да наблюдавам това от магистралата, например през предното стъкло на автомобил. Обаче не ме радваше особено мисълта да съм там, навън, незащитен. Нещо в прижурящото върху тила ми слънце ме смущаваше — не просто ми беше горещо, а се притеснявах, ставах припрян. Освен това имах усещането, че ме наблюдават много очи, вперени в мен между листата, между оградите, от отворите на дупките на животните. В детството си не проявявах голям интерес към природата. Като момче скиторех по улиците, там получавах младежките си прозрения. Не знаех какво е нарцис. Затова когато Клеър Кавендиш предложи да се разходим в градината, положих специално старание да не ми проличи нищожното вълнение от изгледите за такова нещо. Обаче се съгласих, разбира се. Ако ме беше поканила да катерим Хималаите, сигурно щях да обуя туристически обувки и да я последвам. След като хвърли бомбата, че е видяла уж мъртвия Питърсън, Клеър отиде да се преоблече и ме остави до една стена от извито стъкло, загледан към късчетата бели облаци, които се носеха откъм океана. Докато се извиняваше, Клеър за кратко докосна китката ми с три пръста и аз още ги усещах. И преди нещо ме човъркаше, че цялата работа понамирисва, а сега направо се развоня като развалена риба.

След петнайсетина минути и още няколко цигари тя се върна, облечена с бял ленен костюм с подплънки на раменете и пола до средата на прасеца. Може и да беше ирландка, обаче притежаваше самоувереното и хладно изящество на английска роза. Носеше ниски обувки, поради което бях по-висок от нея с още няколко сантиметра, обаче все още имах усещането, че тя ме гледа отвисоко. Не носеше никакви бижута, дори годежен пръстен.

Тихо изникна зад мен и каза:

— Може би не ви се разхожда, но аз трябва да изляза — умът ми работи по-добре на открито.

Можех да я попитам защо мисловният ѝ апарат трябва да е в безупречно състояние, но не го сторих.

Трябва да спомена едно нещо за земите на Лангриш Лодж — нямаха нищо общо с пустош, и пак бяха обрасли в зеленина или поне на теория, ако лятото не беше покафенило почти всичко. Поехме по покрит с чакъл път, който тръгваше под прав ъгъл от къщата и се точеше прав като железопътни релси към групата дървета, които бях забелязал от пътя, а по-нататък — към индиговосините петна, които би трябвало да са океанът.

— Добре, госпожо Кавендиш, слушам ви.

Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах, и тя ме стрелна с кос поглед и страните ѝ поруменяха — вече започвах да свиквам с това. Намръщих се и се прокашлях. Чувствах се като хлапе на първа среща: каквото и да направех, все ми се струваше неправилно.

Изминахме десетина крачки, преди тя да заговори:

— Странно как разпознаваш хората мигновено, независимо къде се намираш или какви са обстоятелствата. Минаваш през тълпата на Юниън Стейшън в час пик и мяркаш нечие лице на стотина метра по-напред, а може дори да не е лице, а нечие рамо или наклон на главата, и тутакси разбираш кой е, дори да не си го виждал от години. Какво е това?

— Еволюция, струва ми се — отвърнах.

— Еволюция ли?

— Нуждата да различаваш приятел от враг дори сред горските дебри. Ние сме изградени от инстинкти, госпожо Кавендиш. Въобразяваме си, че сме развити същества, ала не сме — ние сме примати.

Тя се засмя тихо.

— Е, може пък някой ден еволюцията да ни превърне в нещо.

— Може би, обаче ние с вас няма да сме тук да го видим.

За миг слънцето помръкна и ние продължихме да крачим в мрачно мълчание.

— Красиви са тези дъбове — кимнах към редицата дървета пред нас.

— Букове.

— А, да, букове.

— Докарани от Ирландия, ако щете вярвайте, преди двайсетина години. Майка ми не скъпи средства, когато я налегне носталгията. Тогава бяха фиданки, а вижте ги сега.

— Да, вижте ги сега. — Пак ми се пушеше, обаче околността се намръщи от изгледите за подобно нещо. — Къде се запознахте с господин Питърсън? — попитах.

Тя не отговори веднага. Продължи да крачи, загледана във върховете на изящните си обувки.

— В Сан Франциско. Бях там по работа — за фирмата, нали разбирате. Случи се на Маркет Стрийт, аз бях в едно такси, а той вървеше по тротоара с типичната си забързана походка… — отново се засмя тихичко тя — … явно на среща с някого без съмнение.

— Кога беше това?

— Да видим… — замисли се тя. — В петък миналата седмица.