Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Нима?

— Линда Лоринг.

Все едно ме зашлеви през лицето.

— Познавате Линда Лоринг? — попитах, като се постарах да не звуча твърде изненадан, всъщност да не звуча никак. — Откъде?

— Ами от разни места. Нашият свят е малък, господин Марлоу.

— Имате предвид света на богатите?

Пак ли се изчерви? Аха.

— Да, мисля, че това имам предвид. — Замълча. — Не съм виновна, че разполагам с пари.

— Не ми е работа да обвинявам никого за нищо — казах твърде бързо.

Тя се усмихна и ме погледна косо в очите.

— Мислех, че точно това ви е работата — отбеляза.

Мислите ми още се въртяха около Линда Лоринг. Пеперуда, голяма колкото пиле, пърхаше с крила някъде около диафрагмата ми.

— Мислех, че Линда е в Париж — рекох.

— Там е. Говорих с нея по телефона. Чуваме се от време на време.

— Сигурно за да размените клюки на международно ниво.

Тя се усмихна и укорително притисна ръката ми.

— Нещо такова.

Стигнахме до някакъв навес, нещо подобно на автобусна спирка на границата между мекия пясък, където започваха ниските дюни на плажа. Вътре имаше пейка от грубо издялани дъски, загладени от соления вятър.

— Да поседнем — предложи Клеър.

Беше приятно на сянка, а откъм водата подухваше приятно.

— Сигурно плажът е частен — предположих.

— Да, така е. Откъде знаете?

Знаех, защото ако беше обществен, навесът щеше да е толкова мръсен и занемарен, че и през ум нямаше да ни мине да седнем. Помислих се, че Клеър Кавендиш е от хората, които светът предпазва от собствените си ужасии.

— Значи, разказахте на Линда за изчезването на Нико и после той, не щеш ли, възкръсна, така ли?

— Не ѝ разказах толкова подробно, колкото на вас.

— На мен не сте разказали подробно.

— Признах, че с Нико бяхме любовници.

— Да не мислите, че жена като Линда не се е досетила? Хайде стига, госпожо Кавендиш.

— Наричайте ме Клеър, моля ви.

— Извинете, но надали ще го направя.

— Защо?

Измъкнах ръката си от нейната и се изправих.

— Защото сте ми клиент, госпожо Кавендиш. Всичко това… — махнах с ръка към навеса, плажа, усърдните птички близо до водата, където ситните камъчета съскаха във вълните, все едно врат — …всичко това е много хубаво и красиво, и уютно. Обаче истината е, че се обърнахте към мен, защото приятелят ви е изчезнал и умирате от желание да го намерите, нищо че е такава клета твар. А после се оказа, че господин Питърсън е спретнал знаменит фокус с изчезването си, за който вие по свои причини пропуснахте да ми споменете. След това ме запознавате със съпруга си и ми давате да разбера колко сте нещастна с него…

— Аз…

— Нека довърша, госпожо Кавендиш, после ще кажете каквото искате. Идвам в прекрасния ви дом…

— Не съм ви канила тук. Можехте да ми позвъните и пак да се срещнем в кантората ви.

— Така е, напълно вярно. Обаче ето ме тук, нося ви лоши новини, които очаквам да ви шокират, а откривам, че вие вече знаете. После ме водите на приятна разходка във великолепната си градина и на частния си плаж и ме осведомявате, че познавате приятелката ми госпожа Лоринг, която е препоръчала услугите ми, макар да не сте ѝ разказали защо са ви необходими…

— Разказах ѝ!

— Наполовина.

Тя отново понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка пред лицето ѝ. Беше се вкопчила с две ръце отстрани в пейката и ме гледаше с отчаяно изражение, чиято искреност не знаех доколко мога да приема за чиста монета.

— Както и да е, това няма значение. — Изведнъж ме налегна умора. — Важно е какво всъщност искате от мен. Какво очаквате да направя за вас и защо смятате за наложително да се преструвате, че аха да се влюбите в мен, и ще ме накарате да го направя? Аз предлагам услугите си срещу заплащане, госпожо Кавендиш. Идвате в кантората ми, споделяте проблемите си, плащате ми и аз се опитвам да намеря решение — така стоят нещата. Не е сложно. Не е като в „Отнесени от вихъра“ — вие не сте Скарлет О’Хара, а аз не съм онзи… как му беше името… Бътлър.

— Рет — каза тя.

— Моля?

Измъченото ѝ изражение беше изчезнало, бе извърнала очи от моите и погледът ѝ се рееше към брега, към вълните. Умееше така да избутва настрани онова, което не ѝ харесва или с което не желае да се занимава, че оставах с вързани ръце. На този номер може да те научи охолният живот.

— Рет Бътлър е героят, когото имате предвид — поясни тя. — По случайност така казваме и на брат ми.

— Имате предвид Евърет Трети?

Тя кимна.

— Да, казваме му Рет. — Усмихна се. — Не мога да си представя по-пълна противоположност на Кларк Гейбъл. — Отново ме погледна и се смръщи озадачено. — Откъде го познавате? Откъде познавате Евърет?