Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Кавендиш се приведе към прозореца, облегна ръка върху рамката на вратата и ми се усмихна широко, показвайки две редици ситни и равни бели зъби. Беше една от най-празните усмивки, с която са ме удостоявали.

— Перли, значи? — попита той. — Поне така каза дамата.

— Да, така каза, и аз я чух. — Конят потърка муцуна в рамото му, но той не забеляза.

— Не са чак толкова ценни, колкото си мисли тя. Но сигурно е привързана към колието. Знаеш какви са жените.

— Не съм сигурен поне по отношение на перлите.

Той продължаваше да се усмихва. Нито за секунда не беше повярвал в историята за изгубеното колие. Кавендиш ми беше ясен, познавах хора като него: красиви и лицемерни играчи на поло, които стават съпрузи на богати момичета и после превръщат живота им в същински ад, като същевременно се оплакват колко им е трудно да харчат парите на жените си и как това е удар по гордостта им.

— Хубав кон — казах, а животното завъртя едното си око към мен, сякаш ме беше чуло.

Кавендиш кимна.

— Спитфайър — рече. — Висок метър и седемдесет, мощен като танк.

Заоблих устни като фуния, уж за да подсвирна, но не го сторих.

— Впечатляващо. Играете ли поло с него?

Той се изсмя кратко.

— Поло се играе с понита — поясни. — Представяте ли си как се опитвам да стигна топка на земята, яхнал това приятелче? — Потри брадичката си с показалец. — Аз не играя, аз превземам.

— Какво искате да кажете? — попитах. — В моя край се раждаме със стик за поло в ръка.

Той ме изгледа изпитателно и остави усмивката си да се разпадне на лениви етапи.

— Голям шегаджия си ти, Марлоу.

— Така ли? Какво толкова съм казал?

Той продължи да ме изучава с поглед. Когато присви очи, ветрило от тънки бръчици се разпери до външните ъгълчета на очите му. После се изправи, тупна с длан вратата на колата и се отдръпна.

— Късмет с перлите. Дано да ги намериш.

Конят отметна глава и примлясна по онзи смешен конски начин. Звукът много наподобяваше на саркастичен смях. Включих на скорост и отпуснах съединителя.

— Вече съм ги нацелил — отвърнах и подкарах.

Половин час по-късно бях на Бойл Хайтс и паркирах пред кабинета на окръжния съдебен патолог на Лос Анджелис. Зачудих се: колко ли пъти вече съм изкачвал тези стълби? Сградата беше шантав образец на архитектурата ар нуво и приличаше повече на дворец на призраци, отколкото на правителствена постройка. Вътре обаче беше прох­ладно и отморяващо тихо. Единственото, което се набиваше на уши, бе потракването на високите токчета на някоя чиновничка по коридора нагоре по етажите.

Рецепцията се обслужваше, ако това е подходящата дума, от жизнерадостна дребна брюнетка със забележимо тесен пуловер. Плъзнах разрешителното си за частен детектив към нея като фокусник, показващ картата, която се кани да скрие. В повечето случаи дори не си правят труда да погледнат и допускат, че съм от полицията, а аз нямам нищо против. Жената ми обясни, че ще ѝ трябва около час, за да изиска доклада за Нико Питърсън. Отговорих, че след един час ще си поливам кактусите. Тя ми се усмихна неуверено и отвърна, че ще провери дали не може да ускори процедурата.

Известно време крачих в коридора, пушейки, после застанах до един прозорец с ръце в джобовете, загледан към уличното движение по Мишън Роуд. Вълнуващо е да си частен детектив.

Момичето с пуловера удържа на думата си и се върна с папката след по-малко от петнайсет минути. Отнесох я на една пейка до прозореца и разлистих документите. Не очаквах да науча много и не грешах, но все отнякъде трябва да започнеш. Покойният беше блъснат от кола с неизвестен водач на Латимър Роуд в Пасифик Палисейдс, окръг Лос Анджелис, някъде между единайсет през нощта и полунощ на деветнайсети април. Имаше многобройни наранявания със сложни названия, включително „дълбока коминутивна фрактура от дясната страна на черепа“, и множество разкъсвания по лицето. Причината за смъртта на нашия приятел беше удар с тъп предмет — патолозите много го обичат, потриват доволно ръце само като го чуят. Имаше снимки от мястото на катастрофата. Колко черна и лъскава изглежда кръвта на светлината на фотографската светкавица! Неизвестният извършител добре беше обработил Нико Питърсън. Изглеждаше като разкъсан бифтек, натъпкан в копринен костюм. Чух се да отронвам тиха въздишка. Смърт… Адска паст, не се гордей, че си такава 4 4 Сонет от английския поет Джон Дън (1572–1631). Превела Кристин Димитрова. — Б.пр. , е казал поетът, но аз не разбирам защо Онази с косата да не изпитва известно удовлетворение, като се има предвид колко изчерпателна работа върши и с какъв ненадминат успех.