Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Кой? Питърсън ли?

— Да. Тя смята, че той не е умрял, че не е бил премазан на Латимър Роуд онази нощ.

Той изпъна гръб. Завъртя голямата си розова глава и впери поглед в мен.

— Боже! И защо мисли така?

— Твърди, че го видяла онзи ден.

— Видяло ли го? Къде?

— В Сан Франциско. Била в такси на Маркет Стрийт и го мярнала — от плът и кръв.

— Говорила ли е с него?

— Вървели в различни посоки. Докато преодолее изненадата, той вече отминал.

— Боже — отново възкликна Джо с радостно удивление. Ченгетата обожават нещата да се обръщат надолу с главата — придава пикантност на скучния им работен ден.

— Нали знаеш какво означава това? — казах.

— Какво означава?

— Най-вероятно имаш случай на убийство.

— Така ли мислиш?

Почитателят на госпожа Макрий стърчеше до касовия апарат и унесено си бъркаше в ухото с кибритена клечка. Дадох му знак да ни донесе по още една бира.

— Замисли се — казах на Джо, — ако не е загинал Питърсън, тогава кой? И дали наистина е било катастрофа?

Джо превърта думите ми в главата си около минута, отделяйки особено внимание на скритата мръсна история.

— Подозираш, че Питърсън е инсценирал всичко, за да изчезне, така ли? — попита.

— Не знам какво да подозирам — отвърнах.

Пристигнаха новите бири. Джо продължаваше усилено да размишлява.

— Какво искаш да направя?

— И аз не знам — отвърнах.

— Не мога просто да бездействам, нали?

— Би могъл да ексхумираш тялото.

— Да го изровя? — поклати глава той. — Кремиран е.

Не ми беше хрумнало, а трябваше, разбира се.

— Кой разпозна Питърсън? — попитах.

— Не знам, ще проверя. — Вдигна чашата си, после отново я остави. — Боже мили, Марлоу — поде той по-скоро скръбно, отколкото гневно, — всеки разговор с теб ми създава само ядове.

— Такъв съм си аз, само ядове — признах.

— Ха-ха.

Побутнах чашата с бирата си един-два сантиметра встрани, после я върнах на предишното ѝ място, точно върху пръстена от пяна. Спомних си как Клеър Кавендиш направи точно същото преди няколко часа. Влезе ли ти в главата една жена, всичко ти напомня за нея.

— Съжалявам, Джо. Може би всичко това е пълна измислица. Може клиентката ми само да си въобразява, че е видяла Питърсън. Може да е било зрителна измама или пък е гаврътнала повечко мартинита.

— Ще ми кажеш ли коя е?

— Знаеш, че няма.

— Ако тя се окаже права и този тип наистина не е мъртъв, ще трябва да издадеш името ѝ.

— Може би. Обаче още не се води следствие, така че нищо не съм длъжен да ти казвам.

Джо се облегна назад на високото си столче и ме измери продължително с поглед.

— Слушай, Марлоу, ти ме потърси, забрави ли? Аз си имах съвсем спокойна сутрин, бюрото ми беше празно, само една изчезнала ученичка, въоръжен обир на бензиностанция и двойно убийство в Бей Сити. Нищо работа. А сега трябва да се притеснявам дали този тип Питърсън не е уредил някой клетник да бъде прегазен, за да може самият той да се изпари.

— Ако искаш, забрави какво ти казах. Може наистина да се окаже фалшива тревога.

— Дааа — и онази ученичка може да е отишла на гости на баба си в Покипси, кратуните на клетите италианчета също може случайно да са били продупчени с по един куршум. Разбира се. В света има колкото искаш неща, които само отвън изглеждат сериозно. — Той се смъкна от столчето и взе сламената си шапка от бара. Лицето на Джо става мораво, когато нещо го подразни. — Ще проверя още някои неща около смъртта на Питърсън или който там е умрял и ще ти се обадя. А междувременно ти дръж клиентката си за ръката и я увещавай да не се тревожи за своя Лазар, защото ако е жив, ти ще го намериш, иначе да не ти е името Догхаус Райли 6 6 Име, с което се представя Марлоу в романа на Р. Чандлър „Големият сън“. — Б.пр. .

Обърна се и се отдалечи, потупвайки си бедрото с шапката. Добре мина, Марлоу, казах си. Добра работа. Барманът се приближи и благо ме попита дали всичко е наред. О, разбира се, отвърнах му, всичко е чудесно.

Подкарах обратно към кантората, купих си хотдог от сергия на ъгъла на Вайн и го хапнах на бюрото си, поливайки го с бутилка сода. После дълго седях, вдигнал краката си отгоре и килнал шапка на тила си, и пуших. Ако ме гледа човек, ще рече, че съм потънал в дълбок размисъл, но не бях. Всъщност се опитвах да не мисля. Не можех да преценя доколко съм оплел конците, като съм се обадил на Джо Грийн, най-вече защото не исках да преценявам. Бях ли предал доверието на Клеър Кавендиш, като бях съобщил на Джо, че е видяла Питърсън, при положение че би трябвало той да е мъртъв? Трудно можеше да се окачестви като друго. Понякога обаче, когато се окажеш в задънена улица, трябва да бръкнеш в гнездото на осите. Дали все пак не беше редно да почакам, да повървя още малко по следата на Питърсън, преди да подмамя и Джо да се включи?