Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Върнах папката на дребничката жена и ѝ благодарих учтиво, макар да получих в отговор само разсеяна усмивка — други неща ѝ бяха в главата. Хрумна ми да я попитам дали има планове за обяд, но почти веднага се отказах. Нямаше така лесно да прогоня мислите за Клеър Кавендиш.

На улицата влязох в една телефонна кабинка и се обадих на Джо Грийн в отдел „Убийства“. Вдигна на първото позвъняване.

— Джо — попитах, — изобщо ли нямаш почивен ден?

Той изпусна хрипливата си въздишка. Джо ми прилича на едър морски бозайник — например на дребен кит или на стар морски слон. След двайсет години работа в полицията и всекидневно вземане-даване с убийци, наркодилъри, детски насилници и какви ли още не той се е превърнал в безформена маса от изтощение, тъга и по някой яростен изблик от време на време. Попитах го иска ли да го черпя бира. Усетих как става подозрителен.

— Защо? — изръмжа.

— Не знам, Джо. Ядосана млада жена със спортен панталон, яркочервен потник и дете в бебешка количка чакаше пред кабинката, гледаше ме гневно и искаше да приключа разговора си и да ѝ отстъпя телефона. Защото е лято, обяд е, горещо е като в пъкъла, пък и искам да поговорим за нещо.

— Пак ли за този Питърсън?

— Именно.

Той поизчака, после каза:

— Добре, защо не. Чакай ме в „Ланиганс“.

Отворих вратата на кабинката и въздухът от вътрешността се блъсна безшумно във въздуха отвън. Докато излизах, младата майка ме наруга и сграбчи слушалката.

— Не ми благодарете — подметнах.

Твърде ангажирана беше да набира някакъв номер, за да ме наругае отново.

„Ланиганс“ беше от онези фалшиви ирландски кръчми с изрисувано с детелини огледало зад бара и лъскави цветни снимки на Джон Уейн и на Морийн О’Хара по стените. Сред бутилките на рафта имаше кварта „Бушмилс“ с нахлупено шотландско карирано кепе с помпон. Шотландия, Ирландия, все тая. Барманът обаче изглеждаше автентичен, нисък и разкривен, с глава като огромен картоф и с коса, която някога е била рижа.

— Какво ще пиете, момчета? — попита ни.

Джо Грийн беше облечен с измачкан сив ленен костюм, който някога сигурно е бил бял. Когато свали сламената си шапка, ръбът остави морава вдлъбната следа по кожата му. Той измъкна голяма червена носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и попи челото си, което беше плъзнало толкова нагоре по черепа, че Джо скоро щеше официално да си стане плешивец.

Настанихме се прегърбени пред бирите си и облегнахме лакти на плота.

— Божичко, колко мразя лятото в този град! — възкликна Джо.

— Да, много е зле — съгласих се.

— Знаеш ли кое ме дразни най-много? — Снижи глас. — Нали се сещаш как боксерките се набират нагоре по чатала топли и влажни като компрес, мамка му!

— Може би не носиш подходящи боксерки — предположих. — Консултирай се с госпожа Грийн. Съпругите ги разбират тези работи.

Той ме стрелна с кос поглед.

— Нима?

Очите му бяха като на хрътка, с отпуснати клепачи, с печален и измамно глупав поглед.

— Така се говори, Джо — отвърнах, — така се говори.

Известно време отпивахме мълчаливо от бирите си, избягвайки собствените си очи в огледалото срещу нас. Барманът Пат си подсвиркваше мелодията от „Майка Макрий“ 5 5 Филм от 20-те години на ХХ в. на режисьора Джон Форд за беден ирландски имигрант в Америка. Главната роля се изпълнява от Джон Уейн. — Б.пр. — наистина, направо не вярвах на ушите си. Може би му плащаха да изпълнява истинската музика от старата родина в града на ангелите.

— Какво изрови за онази странна птица Питърсън? — попита Джо.

— Немного. Хвърлих едно око на доклада на патолога. Господин П. здравата е пострадал през онази нощ. Някакви улики кой го е премазал?

Джо се засмя. Смехът му звучеше така, все едно се празни тоалетно казанче.

— Ти как мислиш? — попита той.

— На Латимър Роуд надали е било много оживено по това време.

— Било е събота вечер — поясни Джо. — Хората пъплят край онзи клуб като плъхове в ресторант.

— „Кахуила“ ли?

— Да, май така се казваше. Може да го е премазала която и да е от онези стотина коли. И разбира се, никой нищо не е видял. Бил ли си на това място?

— Не е моят тип, Джо.

— Сигурно — засмя се той. Този път беше по-малко казанче на по-малка тоалетна. — Ами загадъчната мадама, за която работиш, тя ходи ли там?

— Вероятно. — Стиснах зъби и скръцнах. Правя така, когато набирам смелост да направя нещо, което знам, че не бива да правя. Обаче ако искаш някое ченге да ти свърши работа, трябва да си искрен с него. Поне донякъде. — Според нея той още е жив — казах.