Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Притиснах челото си с длан и изстенах. После отворих чекмеджето на бюрото си, където би трябвало да държа документи, извадих служебната бутилка и си налях едно чисто питие в хартиена чашка. Когато осъзнаеш, че си оплескал нещата, не ти остава нищо друго, освен да впрегнеш в работа няколко милиона мозъчни клетки.

Тъкмо се канех да си сипя още малко, когато звънна телефонът. Защо след толкова много години този апарат продължава да ме изправя на нокти? Очаквах да е Джо и се оказах прав.

— Портфейлът на Питърсън е бил в джоба на онзи мъртвец — съобщи ми той. — Освен това е бил разпознат на местопрестъплението от управителя на онзи клуб… как се казваше?

— „Кахуила“.

— Не знам защо все го забравям. Управителят се казва Флойд Хансън.

— Какво знаеш за него?

— Ако ме питаш дали знаем нещо съмнително за него, не знаем. „Кахуила“ е претенциозно място, няма да сложат за управител някой с досие. Шерифът е член на клуба, същото важи за няколко съдии и половината големи клечки от бизнеса в града. Бръкнеш ли с пръст там, най-вероятно ще ти го отхапят.

— В досието споменава ли се за някаква бъркотия там в нощта, когато е бил прегазен Питърсън или който е там?

— Не. Защо?

Усетих как Джо пак става подозрителен.

— Чух, че Питърсън се понаквасил онази нощ и вдигнал тупурдия в бара — казах. — Работата толкова загрубяла, че го изхвърлили. И после някой го намерил край пътя мъртъв, просто къс месо.

— Въпросният някой бил една от гардеробиерките, която тъкмо се прибирала в квартирата на приятеля си. Момчето я взело след смяната ѝ.

— Нещо излезе ли оттам? — попитах.

— Не, те са просто две хлапета. Върнали се и повикали управителя на клуба, Хансън. Той ни се обади.

Позамислих се.

— Там ли си? — попита Джо.

— Да. Мисля.

— Мислиш, че си губиш времето с този случай, нали?

— Ще се обадя на клиентката си.

— Направи го.

Изкиска се и затвори.

Пийнах още едно малко от вярната си бутилка, но ми приседна на гърлото. Твърде горещо беше за бърбън. Взех си шапката, излязох от кабинета си, слязох с асансьора и се озовах на улицата. Исках да си проветря главата, но как да го направиш, когато въздухът е като от пещ и има вкус на метални стружки? Закрачих по сянката по тротоара, после се върнах. От уискито усещах главата си като пълна с маджун. Върнах се в кантората, запалих цигара и вперих поглед в телефона. После отново звъннах на Джо Грийн и му казах, че съм разговарял с клиентката си, за да я убедя, че се е заблудила и всъщност не е видяла Питърсън.

Джо се засмя.

— Така ти действат на тебе жените — каза той. — Втълпяват си нещо в красивата главица и те въртят на пръста си известно време, а после: „О, толкова съжалявам, господи Марлоу, явно съм сбъркала“.

— Да, май е така — отвърнах.

Усещах, че Джо не вярва нито на една моя дума. Пет пари не даваше. Искаше само да затвори досието на Нико Питърсън и да го върне обратно върху прашната лавица, откъдето го беше взел.

— Нали, така или иначе, тя ще ти плати? — попита Джо.

— Разбира се — излъгах.

— Значи, всички са доволни.

— Не съм сигурен, че това е точната дума, Джо.

Той отново се засмя.

— Не си ври носа, Марлоу — посъветва ме и затвори.

Джо е готин, само дето е избухлив.

Можех да оставя нещата така. Можех да направя онова, което казах на Джо, че вече съм направил — да звънна на Клеър Кавендиш и да я уверя, че сигурно се е заблудила, че няма как да е видяла Нико Питърсън в Сан Франциско онзи ден. Обаче тя защо да ми повярва? Не можех да ѝ съобщя нищо ново. Тя вече знаеше, че мъртвецът на Латимър Роуд е носил дрехите на Питърсън и портфейлът на Питърсън е бил в предния джоб на сакото му. Както ми каза, преди да се разделим в сянката на разлистената зеленина на Лангриш Лодж, Клеър знаеше и това, че Флойд Хансън е разпознал тялото. Онази нощ беше ходила в „Кахуила“, бе видяла Питърсън и все още е била там един час по-късно, когато гардеробиерката и гаджето ѝ са се върнали да съобщят на всички, че намерили Питърсън мъртъв край пътя. Тя дори излязла навън и видяла как откарват трупа с линейката. Въпреки това беше сигурна, че е видяла тъкмо Питърсън на Маркет Стрийт няколко месеца след предполагаемата му смърт. Какво бих могъл да кажа, за да я разколебая?

Все още имах усещането, че в цялата тази история има нещо нередно, че нещо не ми е казано. Подозрителността се превръща в навик подобно на всичко останало.

До края на деня почти бездействах, но не можех да прогоня от мислите си историята с Питърсън. На следващата сутрин отидох в кантората и звъннах на едно-две места, душех около семейство Лангриш и Кавендиш. Не изрових много. Може би най-интересното, което открих, беше, че макар да бяха богати, нямаха мръсни тайни, поне никой не беше надушвал подобно нещо. Надали бяха толкова порядъчни, нали?