Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Става дума за инцидент, който се е случил тук преди няколко месеца — обясних. — Фатален инцидент.

— О? — Чакаше.

— Мъж на име Питърсън бил прегазен от шофьор, който избягал.

Той кимна.

— Точно така. Нико Питърсън.

— Той беше ли член на клуба?

Въпросът ми предизвика студената му усмивка.

— Не, Питърсън не беше член.

— Но сте го познавали… Достатъчно добре, за да го разпознаете.

— Идваше често с приятели. Господин Питърсън беше много общителен.

— Сигурно е било шок за вас да го видите премазан на пътя.

— Да, така беше. — Погледът му обходи лицето ми. Почти го усещах — като докосване от пръстите на слепец, който изучава чертите ми и ги запаметява. Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна: — Да се поразходим, господин Марлоу. Сутринта е много приятна.

Приближи се към вратата, застана от едната страна и ме покани да изляза с обърната нагоре длан. Докато минавах покрай него, май долових още една лека усмивка, развеселена и подигравателна.

Имаше право, беше хубава сутрин. Небето представляваше ясносин купол с пурпурни отсенки в зенита. Въздухът бе натежал от смесените ухания на дървета, храсти и цветове. Някъде присмехулник изпълняваше репертоара си, а сред храсталаците се чуваше тихото свистене на пръскачките. И Лос Анджелис има своите хубави мигове, ако си достатъчно богат и привилегирован да си на точното място, когато те се случват.

От клуба поехме по равна извита пътека, която водеше покрай още увиснали съцветия на бугенвилиите. Тук изобилието от цветове бе смайващо и макар да не беше твърде ароматен, въздухът бе натежал от влажното присъствие на цве­товете.

— Тези цветя, изглежда, са емблемата на това място — отбелязах.

Хансън обмисли думите ми за секунда-две.

— Да, би могло да се каже. Растението е много популярно, както несъмнено ви е известно. Всъщност е цветето на Сан Клементе и на Лагуна Нигел.

— Нима?

Усетих как предпочете да не обръща внимание на сарказма ми.

— Бугенвилията има интересна история — каза. — Знаете ли я?

— И да съм я знаел, съм я забравил.

— Цветето е от Южна Америка. Описано е за пръв път от Филибер Комерсон, ботаник, придружавал френския адмирал Луи-Антоан дьо Бугенвил по време на неговото околосветско изследователско пътуване. Говори се обаче, че първият европеец, зърнал цветето, била любовницата на Комерсон, Жан Барет. Ботаникът я качил на борда тайно, преоблечена като мъж.

— Мислех, че такива неща се случват само по приключенските романи.

— Не, практиката била доста разпространена по онова време, когато моряци и пътници отсъствали години наред.

— Значи, тази Жан… как казахте, че е фамилията ѝ?

— Барет. С „т“.

— Да. — Нямах никаква надежда да издокарам неговото френско произношение, затова и не опитах. — Това момиче открива растението, приятелят ѝ го описва, а го кръщават на адмирала. Не е много справедливо.

— Може би имате право. Обаче светът по принцип е доста несправедлив, не мислите ли?

Не отговорих. Престореният му и неискрен британски акцент започваше да ми лази по нервите.

Стигнахме до една просека, засенчена от евкалипти. Поназнайвам едно-друго за евкалиптите — покритосеменно растение от семейство Миртови, произхождащо от Австралия, но прецених, че не си струва да се перча с познанията си пред този хладен слушател. Сигурно щеше да отвърне просто с поредната си тънка и снизходителна усмивчица. Посочи ми отвъд дърветата:

— Там е игрището за поло. Не се вижда оттук.

Постарах се да изглеждам впечатлен.

— Относно Питърсън — подех. — Бихте ли ми разказали какво се случи онази нощ?

Той продължи да крачи до мен, без да продума, без дори да покаже, че е чул въпроса, загледан в земята право напред, както направи Клеър Кавендиш, когато се разхождахме заедно по моравата в Лангриш Лодж. Мълчанието му ме изправи пред дилемата дали да не повторя въпроса и вероятно да стана за смях. Някои хора го умеят — изправят те на нокти дори само с мълчанието си.

Най-сетне проговори:

— Не съм сигурен какво искате да ви кажа, господин Марлоу. — Той спря и се обърна към мен. — Всъщност недоумявам защо изобщо проявявате интерес към този нещастен случай.

Аз също спрях и задращих пръстта на пътеката с върха на обувката си. Двамата с Хансън стояхме един срещу друг, но не като противници. Той не изглеждаше конфликтен човек, аз също, между другото, освен ако някой не ме предизвика.

— Да кажем, че има заинтересовани страни, които ме помолиха да разследвам случилото се.