Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Слязох с асансьора и пресякох улицата към паркирания отсреща олдсмобил. Бях го оставил на сянка, но слънцето ме беше надхитрило, надничаше иззад ъгъла на сградата на застрахователна компания „Пърманент“, огряло беше цялото предно стъкло и, разбира се, волана. Отворих и четирите прозореца и подкарах бързо, за да усетя вятъра, обаче не помогна. Запитах се какво ли щеше да стане, ако английските пилигрими, а не испанците бяха стъпили първи на брега. Сигурно щяха да се молят за дъжд и по-ниски температури, а Бог щеше да чуе молитвите им.

В Палисейдс, близо до океана, беше по-прохладно. Наложи се да моля няколко човека да ме упътят, преди да открия клуб „Кахуила“. Входът се намираше в горния край на обрасъл със зеленина път покрай дълъг зид, увенчан с пищно цъфнали бугенвилии. Противно на очакванията ми портата не беше електрическа. Оказа се висока, богато украсена и позлатена. Беше и отворена, но непосредствено зад нея висока дървена бариера, боядисана на ивици, препречваше пътя. Пазачът излезе от кабинката си и ме измери с просташки поглед. Млад тип със спретната бежова униформа и кепе с обточена със сърма козирка. Дългата му шия беше увенчана с кръгла глава, а адамовата му ябълка подскачаше като топче за пинг-понг, когато преглъщаше. Обясних, че идвам да се видя с управителя.

— Имате ли уговорена среща?

Отговорих, че нямам, и той стисна смешно устни и ме попита как се казвам. Показах му визитката си. Младежът дълго се взира в нея намусено, сякаш беше написано с йероглифи. Отново направи коронния си номер с устата — сякаш се давеше беззвучно, влезе в кабинката и проведе кратък разговор по телефона, прочете информацията от визитката ми, после се върна, натисна някакво копче и бариерата се вдигна.

— Карайте наляво до рецепцията — упъти ме той. — Господин Хансън ще ви чака.

Алеята лъкатушеше покрай дълга и висока стена, обрасла с бугенвилии в най-различни цветове — розово, пурпурно, нежно бледомораво. Явно някой много си падаше по това цвете. Растяха и други цветя — гардении, орлови нокти, по някоя джакаранда и портокалови дръвчета изпълваха въздуха с острото си сладникаво ухание.

Рецепцията беше скована от дървени трупи, с многобройни тесни прозорчета и червен килим пред вратата. Пристъпих вътре. Въздухът ухаеше на бор, от скрити на тавана колонки звучеше тиха мелодия на флейта. Самата рецепция беше празна — голямо и внушително бюро с многобройни чекмеджета с месингови дръжки и правоъгълна кожена подложка, вградена отгоре, върху каквато сигурно индианските вождове са подписвали договорите за отнемането на земите им. Набиваха се на очи различни предмети, свързани с историята на Съединените щати: индиански накит за глава в естествен размер върху специална стойка, старинен сребърен плювалник, богато украсено седло върху друга поставка. По стените бяха накачени различни модели и големини лъкове и стрели, два пистолета с дръжки от слонова кост и поставена в рамка снимка от Едуард Къртис на благородни храбреци и техните индиански съпруги. Тъкмо бях вперил поглед в една от тези снимки — индиански колиби, лагерен огън, индиански жени и деца, застанали в кръг, когато чух тихи стъпки зад гърба си.

— Господин Марлоу?

Флойд Хансън беше висок и слаб, с издължена и тясна глава и пригладена назад черна коса, леко прошарена на слепоочията. Беше облечен с бели памучни панталони с висока талия и ръб, на който като нищо ще се порежеш, мокасини с пискюли, бяла риза и пуловерче без ръкави на едри сиви ромбове. Стоеше, пъхнал лявата си ръка в джоба на панталона си, и ме оглеждаше преценяващо, сякаш съм някак смътно комичен, обаче той е прекалено учтив, за да се засмее. Подозирам, че не беше лично отношение, че той така гледаше на повечето неща, които се изпречваха пред бдителния му поглед.

— Да, аз съм Филип Марлоу — отвърнах.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Марлоу? От Марвин, охраната на входа, научих, че сте частен детектив, нали така?

— Да — потвърдих. — Преди доста време работих в прокуратурата. Вече съм на свободна практика.

— Така, значи. Разбирам.

Той поизчака още малко, като продължи спокойно да ме измерва с поглед, после ми протегна дясната си ръка. Все едно ми подаде да подържа гладко студенокръвно животно. Най-забележителната му особеност беше неговата неподвижност. Когато не се движеше или не говореше, нещо вътре в него се изключваше автоматично, сякаш за да пести енергия. Имах усещането, че каквото и да се случи, няма да го изненада или да го впечатли. Смущавах се от погледа му.