Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Продължихме, хванати за ръце. Тя си тананикаше. Изглеждаше щастлива. Помислих си: това не е жената, която влезе вчера в кантората ми и ме изгледа хладно и преценяващо иззад воалетката си. Това е друг човек.

— Построена е от човек от филмовата индустрия — каза Клеър. Говореше за къщата. — Ървинг Талбърг, Луис Б. Майър — някой от тези магнати, забравих точно кой. Докарали камъка от Италия, някъде от Апенините. Добре че италианците не могат да видят какво са построили с него.

— Защо живеете тук? Казахте, че сте богата — може да се преместите другаде.

Погледнах я. Лека сянка се спусна върху гладкото ѝ чело.

— Не знам — отвърна. Направи мълчаливо няколко крачки, после отново заговори: — Може би не искам да живея сама със съпруга си. Той не е особено приятна компания.

Не ми беше работа да коментирам този факт, затова не го и направих.

Наближавахме оранжерията. Тя ме попита дали ще вляза.

— Може би вече бихте пийнали нещо?

— Не, благодаря. Аз съм работещ човек, чакат ме задачи. Ще ми кажете ли още нещо за Нико Питърсън, преди да започна като хрътка да душа по следите му?

— Не се сещам за нищо. — Тя махна парченце от листо от ръкава на лененото си сако. — Искам само да го откриете. Не желая да се връща. Не съм сигурна, че изобщо някога съм го желала.

— Тогава защо изобщо сте го имали?

Тя направи тъжна клоунска физиономия. Хареса ми как се надсмива сама над себе си.

— Сигурно защото беше опасен — отвърна. — Вече ви казах, лесно се отегчавам. Той ми помогна да се почувствам жива за известно време, някак разглезено жива. — Измери ме със спокоен поглед. — В състояние ли сте да го разберете?

— Да, разбирам.

Тя се засмя.

— Но не одобрявате.

— Не е моя работа да одобрявам или не, госпожо Кавендиш.

— Клеър — настоя тя отново със задъхан шепот. Стоях и се чувствах вял и отпуснат, като онези индиански фигурки с грубовати черти пред магазинчетата за тютюн. Тя вдигна рамене, пъхна ръце в джобовете на сакото си и се присви леко.

— Бих искала да откриете къде е Нико — каза тя, — какво прави и защо се преструва на мъртъв. — Отправи поглед над гладката зелена морава към дърветата. Зад нея се виждаше призрачното отражение на двама ни в стъклата на оранжерията. — Знаете ли, струва ми се странно, че той се намира някъде в този момент, че прави нещо. Свикнала бях с мисълта, че е мъртъв, и сега ми е трудно да се приспособя.

— Ще направя каквото мога — уверих я. — Надали ще е трудно да го проследя.

Изглежда, не беше професионалист, затова се съмнявах, че е покрил умело следите си, особено след като не очаква никой да го търси, защото го мислят за мъртъв.

— Какво ще направите? Как ще подходите?

— Ще прегледам доклада на съдебния лекар. После ще поговоря с някои хора.

— Какви хора? Полицията ли?

— Ченгетата не са много отзивчиви към човек, който не е от техните. Обаче познавам един-двама ловци на глави.

— Не ми се иска да се разчува, че аз съм човекът, който го издирва.

— Искате да кажете, че не желаете майка ви да разбира.

Изражението ѝ стана сурово, което не беше лесно за лице като нейното.

— Загрижена съм по-скоро за бизнеса. Всеки скандал ще бъде вреден за нас, за „Лангриш Фрейгрансис“. Надявам се, разбирате.

— О, прекрасно разбирам, госпожо Кавендиш.

Отнякъде наблизо се разнесе писък — зловещо тънък и пронизителен. Вперих поглед в Клеър.

— Паун — обясни тя.

Ама разбира се, че ще е паун, какво друго!

— Кръстили сме го Либъранс.

— Често ли пищи така?

— Само когато скучае.

Извърнах се, за да си тръгвам, но пак спрях. Колко беше красива на слънцето с елегантните си бели ленени дрехи, заобиколена от лъскавото стъкло и бонбоненорозовия камък зад гърба ѝ. Още усещах меките ѝ устни върху своите.

— Как научихте за смъртта на Питърсън?

— О, бях там, когато се случи — отвърна тя нехайно.

Почти до портата срещнах Ричард Кавендиш, който водеше кестеняв жребец по алеята. Спрях колата и смъкнах прозореца.

— Здрасти, приятел — поздрави ме Кавендиш. — Тръгваш ли вече?

Не изглеждаше като човек, яздил буйно през последния половин час. Дъбовата му коса не беше разрошена, а бричовете му бяха в същия безупречен вид, както и когато влезе в оранжерията. Дори не беше потен или поне не се забелязваше да е. Всъщност конят изглеждаше изтощен — постоянно въртеше очи, мяташе глава и подръпваше поводите, които господарят му държеше в ръка със същата лекота, с която дете стиска въженце за скачане. Много раздразнителни същества са това конете.