Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Оранжерията беше голяма постройка от стоманена конструкция и извито стъкло, залепена за задната част на къщата като огромна смукателна помпа, висока два-три етажа. Вътре имаше гигантски палми, които притискаха тежките си клони към стъклата, сякаш се молеха да ги пуснат навън. Две френски врати зееха широко, а в отвора тънко бяло перде се полюшваше лениво на лекия бриз. Тук лятото не е толкова сурово и безмилостно като в града, хората си имат специален свой сезон. Прекрачих през прага и отметнах пердето. Вътре въздухът беше тежък, плътен и миришеше на дебел мъж след дълга и гореща вана. Отначало не забелязах Клеър Кавендиш. Отчасти скрита зад ниски палмови листа, тя седеше на изящен стол от ковано желязо пред също такава масичка и пишеше в бележник или дневник с кожена подвързия. Забелязах, че използва писалка. Беше облечена за тенис, с памучна блуза с къси ръкави и къса бяла плисирана пола, къси чорапи и мръснобели обувки от еленска кожа. Косата ѝ беше прихваната назад с шноли от двете страни. За пръв път виждах ушите ѝ. Бяха красиви, което е рядкост. Според мен ушите са почти толкова нелепи на вид, колкото стъпалата.

Тя ме чу да приближавам и когато вдигна очи, не можах да разгадая добре погледа ѝ. Имаше изненада, разбира се — не се бях обадил предварително, но и нещо друго. Дали не беше тревога, дори внезапно смайване, или просто за един кратък миг тя не ме позна?

— Добър ден — поздравих възможно най-нехайно.

Клеър бързо затвори бележника си и сега, по-бавно, сложи капачето на писалката си и я остави върху масата с бавна решителност — като политик, който току-що е подписал мирен договор или обявяване на война.

— Господин Марлоу, стреснахте ме.

— Извинете, трябваше да се обадя предварително.

Тя стана и направи крачка назад, сякаш за да може масата да е между нея и мен. Бузите ѝ бяха леко поруменели, както стана предния ден, когато я попитах как е малкото ѝ име. На хората, които лесно се изчервяват, не им лесно — винаги се издават, когато направят гаф. Пак ми беше трудно да не зяпам краката ѝ, но все пак забелязах, че са слаби, добре оформени и със златист загар. Върху масата се мъдреше кристална кана с тютюнева на цвят напитка и Клеър докосна дръжката ѝ с върха на пръста си.

— Студен чай? — попита ме тя. — Мога да поръчам да ви донесат чаша.

— Не, благодаря.

— Бих ви предложила нещо по-силно, но ми се струва твърде рано… — Тя сведе очи и прехапа устната си точно както го направи и Евърет Трети. — Постигнахте ли някакъв напредък?

— Госпожо Кавендиш, мисля, че е по-добре да седнете.

Тя поклати глава и леко се усмихна.

— Аз не… — поде. Погледна над рамото ми. — А, ето те, скъпи — каза малко прекалено силно, с попресилена топлота.

Обърнах се. В рамката на отворената врата стоеше мъж, който придържаше завесата настрани с вдигнатата си ръка, и за миг си помислих, че и той като Евърет Трети се кани да произнесе звучна реп­лика от стара пиеса. Беше добре сложен, невисок, малко кривокрак, с широки рамене и големи четвъртити длани. Носеше кремави бричове, ботуши от телешка кожа, искрящо бяла риза и жълто копринено шалче. Поредният спортен тип. Тук май не правеха нищо друго, освен да играят на нещо.

— Горещо е — оповести мъжът, — адски горещо. — Досега дори не ме беше удостоил с поглед. Клеър Кавендиш се пресегна към каната със студения чай, но мъжът я изпревари, взе чашата, напълни я до половината и я пресуши на една глътка, отметнал глава назад. Косата му беше тънка и права, с цвета на светъл дъб. Скот Фицджералд би му намерил място в някоя от своите сладникаво-горчиви любовни истории. Като се замисля, той дори приличаше малко на Фицджералд: по момчешки хубав и с някаква фатална слабост.

Клеър Кавендиш го наблюдаваше. Отново хапеше долната си устна. Тази нейна уста беше истинска прелест.

— Това е господин Марлоу — представи ме тя.

Мъжът се сепна с престорена изненада и се озърна с празната чаша в ръка. Най-сетне забоде поглед в мен и леко се намръщи, все едно едва сега ме вижда, все едно не се забелязвам сред палмовите листа и искрящото стъкло край нас.

Клеър Кавендиш продължи:

— Господин Марлоу, това е съпругът ми Ричард Кавендиш.

Той ми се усмихна със смесица от безразличие и презрение.

— Марлоу — повтори той така, сякаш преобърна името и го разгледа като монета с незначителна стойност. Усмивката му стана още по-ослепителна. — Защо не си оставите шапката?

Бях забравил, че я държа в ръка. Господин Кавендиш пристъпи напред, пое шапката от мен и я остави върху масата до стъклената кана. В триъгълника, който се образуваше помежду ни, въздухът сякаш беззвучно пукаше, като че ли в очертанията му преливаше статично електричество. Ала въпреки това господин Кавендиш явно беше напълно спокоен. Извърна се към жена си: