Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Кога беше това?

— Преди два-три дни. Помотаха се край къщата, надничаха през прозорците като теб, после се качиха в колата и отпрашиха. — Поредната суха плюнка. — Пет пари не давам за латиносите.

— Не се и съмнявам.

Удостои ме с поредния навъсен поглед и изсумтя.

Отново се извърнах и закрачих към нагорещената си кола. Той отново се обади:

— Ще се върне ли, как мислиш?

И аз отново се заковах на място. Почувствах се като сватбения гост, който опитва да се откопчи от Стария моряк.

— Надали — отвърнах.

Той пак изсумтя.

— Е, май никой не тъгува много за него. Ама аз го харесвах.

От изпушената му цигара беше останал по-малко от половин сантиметър и той я пусна в тревата.

— Не биваше да го правиш — подметнах, докато се качвах в колата.

Недоумявам как пръстите ми не изцвърчаха, когато докоснаха волана.

Вместо да се върна в кантората си, бавно завих зад ъгъла и се отправих към ресторантчето „Барнис“, за да налея в себе си нещо хладно. Заведението беше прекалено тенденциозно бохемско за вкуса ми — навъртаха се твърде много типове, на които на челото им пишеше „художник“. Зад бара все още висеше баналната стара табела „Педерасите вън“. Забелязал съм, че хора като Барни не ги бива в правописа. Може да си е мислел за друга дума без „т“, например „монасите“. Обаче барманът беше свестен тип, който неизброимо често бе изслушвал търпеливо среднощното ми мрънкане. Представяше се като Травис, но така и не разбрах дали това е фамилията, или малкото му име. Едър мъжага с космати подмишници и засукана татуировка на левия бицепс, изобразяваща синя котва, обвита с червени рози. Ама надали някога е бил моряк. Беше много популярен сред „педерасите“, които идваха тук въпреки табелата — или пък точно заради нея. Разказваше забавна история за Ерол Флин и нещо, което направил със змията, която барманът държал в бамбукова кутия, обаче не помня ключовата реплика.

Настаних се на едно високо столче и си поръчах мексиканска бира. На бара имаше купа с твърдо сварени яйца — взех едно и го изядох с много сол. От солта и сухотата на жълтъка усещах езика си като креда, затова си поръчах още една бира.

Още беше рано вечерта и имаше съвсем малко клиенти. Травис, който не беше особено общителен, ми кимна леко, когато влязох. Дали изобщо знаеше как се казвам? Сигурно не. Известно му беше какво работя, сигурен съм, макар да не помня да съм му споменавал. Когато нямаше много клиенти, той стоеше прав, опрял разперените си длани на барплота, свел голямата си ъгловата глава и зареял отнесен поглед през отворената врата към улицата, сякаш отдаден на спомени за изгубена любов или за схватка, която навремето е спечелил. Не говореше много. Беше или тъп, или много мъдър, така и не установих кое от двете. Така или иначе, допадаше ми.

Попитах го дали познава Питърсън. Надали Питърсън би посещавал място като „Барнис“, обаче прецених, че си струва да опитам.

— Живее на „Нейпиър“ — поясних. — Или поне доскоро е живял там.

Травис бавно се върна от алеята на спомените, по която се беше залутал.

— Нико Питърсън ли? — попита. — Познавам го, разбира се. Понякога идваше следобед, пиеше бира, изяждаше по някое яйце точно като теб.

За втори път ме свързваха с Питърсън — Клеър Кавендиш спомена, че бил висок като мен, — но колкото и слаба да беше връзката, не ми допадаше.

— Що за човек беше? — попитах.

Травис сви мускулестите си рамене. Беше облечен с тясно черно спортно горнище, от което късият му набит врат стърчеше като пожарен кран.

— Плейбой — отговори. — Поне на такъв се правеше. Женкар, с онзи мустак и със зализаната на чупка коса. И забавен… винаги ги разсмиваше.

— Водел е тук момичетата си?

Травис долови скептицизма в гласа ми — „Барнис“ не беше точно място за изискани дами.

— От време на време — отговори с крива полуусмивка.

— Една от тях да е била висока, руса, с черни очи и забележителна уста?

Предпазливата усмивка на Травис отново се появи.

— Може да е всяка.

— У тази има нещо. Изразява се хубаво и е много изискана, може би твърде изискана за Питърсън.

— Съжалявам, ако жената е толкова хубава, колкото я описваш, аз не се заглеждам. Разсейвам се.

Истински професионалист беше този Травис. Обаче ми хрумна, че може би има причина да не забелязва жените и че на самия него табелата зад бара не му допада по негови си лични причини.

— Кога е идвал за последно? — попитах.

— Не съм го виждал от известно време.