Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Зачудих се дали отново да не зачовъркам лулата си, но реших, че втория път вече ще е прекалено очевидно. Вместо това я измерих със спокоен и — специално се постарах — безизразен поглед.

— Както ви казах, госпожо Кавендиш, сто долара аванс, двайсет и пет долара дневно плюс разноските. За мен всеки случай е специален.

Тя се усмихна със стиснати устни.

— Нали още нямаше да го наричаме „случай“?

Реших да оставя тази точка в нейна полза. Отворих едно чекмедже, извадих стандартен договор и го побутнах по бюрото към нея с върха на пръста си.

— Вземете го, прочетете го и ако сте съгласна с условията, го подпишете и ми го върнете. А междувременно ми дайте телефонния номер и адреса на господин Питърсън. И всяка друга полезна информация.

Тя се взря за миг в договора, сякаш решаваше дали да го вземе, или да ми го запрати в лицето. Накрая го взе, сгъна го старателно и го прибра в чантата си.

— Има къща в Западен Холивуд, близо до булевард „Бей Сити“. — Отново отвори чантата си и извади малък бележник, подвързан с кожа, и тънък златен молив. Написа няколко думи, откъсна листчето и ми го подаде. — Нейпиър Стрийт — каза. — Оглеждайте се внимателно, да не я подминете. Нико предпочиташе уединени места.

— Нали обича да страни…

Тя се изправи, но аз останах седнал. Отново долових аромата на парфюма ѝ. Значи, не беше „Шанел“, а „Лангриш“. Щях да се постарая да науча точното име или номера.

— Трябва ми и връзка с вас — добавих.

Жената посочи листчето в ръката ми.

— Записала съм номера си ето там. На ваше разположение съм.

Прочетох адреса: 444 Оушън Хайтс. Ако бях сам, щях да подсвирна. Там живееше само каймакът на обществото — на частни улици, току до океана.

— Не знам името ви — казах. — Малкото ви име.

Кой знае защо бузите ѝ леко пламнаха, после тя сведе поглед и бързо вдигна отново очи.

— Клеър. Кръстена съм на родната си област в Ирландия. — Направи престорено печална гримаса. — Майка ми е малко сантиментална по отношение на старата родина.

Пъхнах листчето от бележника ѝ в портфейла си, станах и излязох иззад бюрото. Колкото и висок да си, някои жени те карат да се чувстваш по-нисък от тях. Гледах Клеър Кавендиш отвисоко, но се чувствах така, все едно тя гледа мен отвисоко. Протегна ми ръка и аз я стиснах. Първото докосване на двама човека наистина означава много, колкото и да е кратко.

Изпратих я до асансьора, където тя ме удостои с една последна кратка усмивка, и си тръгна.

Върнах се в кабинета си и заех наблюдателния си пост до прозореца. Госпожица Пишеща машина продължаваше да трака, много прилежно девойче. Мислено ѝ наредих да вдигне очи към мен, ала напразно. Пък и какво щях да направя — да ѝ махна като кръгъл глупак? Замислих се за Клеър Кавендиш. Нещо не се връзваше. Не съм напълно неизвестен частен детектив, обаче защо дъщерята на Доротея Лангриш от Оушън Хайтс и от един бог знае още колко готини места ще избере точно мен да издиря изчезналия ѝ мъж? И защо изобщо се е забъркала с Нико Питърсън, който, ако описанието ѝ за него беше достоверно, сигурно щеше да се окаже евтин мошеник с елегантен костюм? Дълги и заплетени въпроси, над които ми беше трудно да се съсредоточа, докато си припомнях искрените очи на Клеър Кавендиш и веселото, многозначително пламъче, което проблясваше в тях.

Обърнах се и забелязах цигарето в ъгъла на бюрото си, където го беше забравила. Абаносът бе лъскав като очите ѝ. Беше забравила и да ми плати хонорара. Но май нямаше значение.

Тя се оказа права: не може да се каже, че Нейпиър Стрийт се набива на очи, но аз я забелязах навреме и рязко се отклоних от булеварда. Пътят беше под лек наклон и пъплеше нагоре по възвишенията, които се извисяваха в пушечносинкавата мараня далеч напред. Подкарах бавно, проследявайки номерата. Къщата на Питърсън приличаше на японска чайна или поне аз така си представях, че изглеждат японските чайни. Беше едноетажна и построена от тъмночервен чам, бе обточена с веранда от всички страни и имаше керемиден покрив с четири ниска ската, които се събираха в средата, под щръкналия ветропоказател. Прозорците бяха тесни, със спуснати щори. Всичко показваше, че тук от известно време не живее никой, въпреки че вестниците бяха престанали да се трупат. Паркирах и изкачих трите дървени стъпала до верандата. Напечените от слънцето стени излъчваха маслен мирис на креозот. Натиснах звънеца, но не го чух да звъни в къщата, затова потропах с чукчето. Празната къща по специфичен начин поглъща звуците, както пресъхнал поток поглъща водата. Притиснах око към стъклото на вратата и се помъчих да надникна през дантелената завеса. Не видях много — най-обикновена дневна с обикновено обзавеждане. Зад себе си чух глас: