Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Пак се засмя. Сигурно сънуваше, че случващото се пред очите му не е реалност. Отново тръгна напред, прекрачи тялото на Тери, протегна ръка и потупа Клеър по главата, после, залитайки, излезе през вратата и изчезна, тананикайки си.

Най-накрая Клеър се разплака. Зачудих се дали да не отида при нея, но какво щях да помогна. Вече беше твърде късно да направя каквото и да било.

Не се обадих на Бърни. Реших, че напоследък много съм му досадил, пък и той на мен — не исках пак да ми се разкрещи по телефона, да ме обижда и да ми обяснява как да направя със себе си неща, които и най-добрият акробат на света не би успял да направи. Затова звъннах на Джо Грийн, на добрия стар Джо, който винаги е готов да пийне с теб бира, да пусне някоя шега, да плещи за някой мач и чиито панталони се набират на чатала в топ­ло време.

Джо беше на работа, както винаги, и двайсет минути след моето обаждане се появи в Лангриш Лодж с две полицейски коли, чиито сирени ревяха подире му. Евърет Едуардс вече се беше свил като таралеж на дивана, освободен малко преди това от пияния му зет. Ронеше горчиви сълзи, но май не от разкаяние, а от неудовлетвореност, макар да не проумявах защо ще се чувства неудовлетворен. Може би смяташе, че Тери е умрял твърде бързо и не е страдал достатъчно. Или пък беше разочарован от баналността на случилото се, може би предпочиташе някаква величава сцена с дуел с мечове и трупове навсякъде като нещо, написано от онзи другия Марлоу, дето видял как Христовата кръв тече еди-къде си.

Джо се изтъпанчи насред стаята и се озърна, тревожно намръщен. Тук не беше в свои води. Бе свикнал да се катери по стълбите на разни квартири, да рита врати, да притиска към стената хулигани по потници с потни петна и да навира в устата им дулото на своя трийсет и осми калибър специален пистолет, за да престанат да крещят. Това беше светът на Джо. А това тук изглеждаше като салонна игра в някой кънтри клуб, която се беше объркала адски, ама адски много.

Приклекна и огледа с присвити очи дупките от куршуми по черепа на Тери, после отмести поглед към Евърет Едуардс, свит на канапето, и накрая към мен.

— Боже мили, Фил, какво е това, по дяволите? — попита той съвсем тихо.

Разперих ръце и свих рамене. Откъде да започна?

Джо се изправи, сумтейки, и се обърна към Клеър Кавендиш. Със скръбното си лице, увиснали край тялото окървавени ръце и с изцапана с лъскава съсирена кръв синя рокля, приличаше на героиня от старовремска пиеса, написана много отдавна от някой древен грък. Отначало Джо я нарече госпожо Лангриш и аз се намесих да го поправя.

— Казва се Кавендиш, Джо. Госпожа Клеър Кавендиш.

Клеър, изглежда, не усещаше нищо, само стърчеше като статуя. Беше в шок. Брат ѝ на канапето нададе влажно ридание. Джо отново ме погледна и поклати глава. Не знаеше какво да прави.

Накрая предаде Клеър на един от патрулиращите полицаи — едър ирландец с морковена коса и лунички, който я удостои с усмивка като Бари Фицджералд и я увери, че няма за какво да се тревожи, ама никак. Отнякъде беше намерил одеяло, загърна раменете ѝ и услужливо я изведе от стаята. Тя тръгна без никаква съпротива, излезе през вратата с окървавената си рокля, грациозна както винаги, с изпънат гръб, безизразна, показвайки на всички ни цялата прелест на профила си.

Щракнаха белезниците на Евърет и отведоха и него по пижама и с мокасини. Той не погледна никого. Очите му бяха зачервени от сълзите, бузите му бяха изцапани със сополи. Дали си даваше сметка какво го очаква през следващите седмици и месеци, да не говорим през следващите години, които щеше да прекара в „Сан Куентин“, освен ако майка му не наемеше някой достатъчно безмилостен и умен адвокат, който да го измъкне от някаква дупка в закона, която никой не се е сетил да запуши. Не за пръв път син на богато семейс­тво щеше да се отърве след убийство.

След като отведоха дъщерята и сина на мама Лангриш, кой друг да се появи на сцената, ако не самата тя с нейната мрежичка за коса и маска от бяла глина. Тя погледна към тялото на пода, което някой беше покрил с одеяло, но като че ли не разбра чие е. Измери с поглед мен, после Джо. Нищо не проумяваше. Беше просто една тъжна възрастна жена, объркана и изгубена.

Когато всичко приключи и полицейските коли си тръгнаха, двамата с Джо застанахме на чакъла до колата му и изпушихме по цигара заедно.

— Боже, Фил, замислял ли си се да си смениш професията?

— Непрекъснато — отговорих. — Непрекъснато.