Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Добре, ще ги занеса — съгласих се.

— Добре. Само че да не вземеш нещо да си въобразиш… ще кажа на Хендрикс, че куфарът е у вас.

— Правете каквото искате.

Пъхна ръка в сакото си, извади пачка банкноти, задържа ги в скута си, под масата, и започна да отброява десетдоларови банкноти. Имаше много. Надявах се, че не е въртял мръсни номера с дрогата на Менди Менендес, например да си е заделил някаква част и да я е заменил с няколко торбички гипс. Хендрикс не беше толкова глупав, че да се хване на този номер.

— Не ми трябват парите ви, Питърсън.

Той ме стрелна с кос поглед, подозрителен и пресметлив.

— Защо? Благотворително ли действате?

— Тези пари са минали през ръце, които не искам да докосвам.

— Тогава защо…

— Харесвах сестра ви — отвърнах тихо. — Тя притежаваше дух. Да кажем, че го правя заради нея.

Той щеше да се изсмее, ако не беше видял погледа ми.

— Ами вие, какви са вашите планове? — попитах. Не че ми пукаше, исках да се уверя, че повече няма да го видя.

— Имам си приятел — отговори.

— Нов?

— Работи на южноамерикански круизен кораб. Може да ми намери работа. А когато стигнем до Рио или до Буенос Айрес, или до друго такова място, ще избягам и ще започна нов живот.

— Каква работа ви предлага този приятел?

Той се подсмихна самодоволно.

— Не особено натоварваща. Да съм мил с пътниците, да им помагам да разрешават дребните проблеми, които може да възникнат. Такива работи.

— Значи, баща ви беше прав — сега ще го направите официално.

— Какво имате предвид?

— Ще бъдете истински, добре заплатен член на Почетния орден на жиголата.

Самодоволната му усмивка угасна.

— Направо страхотно от устата на воайор. Но само си помислете — вие още ще бъдете тук, ще сновете по улиците и ще шпионирате нечий съпруг, за да го пипнете как треска приятелката си, а аз ще се припичам на слънце в някой хамак.

Той понечи да се изправи, обаче аз отново го стиснах за китката и го накарах да седне.

— Имам един последен въпрос.

Той облиза прелестните си розови устни, погледна с копнеж към вратата, после отново седна бавно.

— Какъв?

— Клеър Кавендиш. Твърди, че сте имали романтична връзка.

Той се ококори толкова широко, че очите му едва не изскочиха от ямките си.

— Тя ли го каза? — засмя се тихо. — Наистина ли?

— Искате да кажете, че не е вярно?

Поклати глава — не за да отрече, а смаяно.

— Не казвам, че щях да ѝ откажа — че кой би? Но тя изобщо не ме забелязваше. Жена като нея изобщо не ми е в категорията.

Пуснах китката му.

— Само това ме интересуваше. Сега можете да си вървите.

Обаче той остана, присвил очи.

— Тя ви е наела да ме издирите, нали? — попита и кимна. — Да, връзва се. — Гледаше ме така, както аз гледах сервитьорката — със съжаление в погледа. — Той я е изпратил при вас, нали? Говореше за вас, тогава за пръв път чух да споменават името ви. Знаеше, че ще си паднете по нея, по очите ѝ, по косата, по номера с ледената кралица. Вие сте точно мъж, който не би могъл да ѝ устои. — Облегна се назад и по лицето му плъзна широка усмивка, бавно като меласа. — Клетият Марлоу!

После стана и си тръгна.

До касата имаше телефонна кабинка. Пъхнах се вътре и дръпна сгъваемата вратичка зад гърба си. Вътре миришеше на пот и на нагорещен бакелит. През стъкления панел на вратата виждах другия край на стаята и куфара под масата, до стената. Може би се надявах някой да го грабне и да избяга с него, но знаех, че това няма да се случи. Такива работи никога не се случват, не когато ги искаш.

Набрах номера на Лангриш Лодж. Клеър вдигна.

— Обажда се Марлоу. Кажи му, че искам да го видя.

Чух я как се сепна.

— На кого?

— Прекрасно знаеш на кого. Кажи му да се качи на някой самолет, на първия полет. До довечера ще пристигне. Обади ми се, когато е тук.

Тя понечи да каже още нещо, но аз затворих.

Върнах се на масата и келнерката се приближи. Усмихна ми се с уморената си усмивка и вдигна двете чаши.

— Не сте си изпили кафето — отбеляза.

— Няма нищо. Лекарят ми и бездруго ме предупреждава да не прекалявам с кафето. — Дадох ѝ петдоларова банкнота и ѝ казах да задържи рестото. Тя ме погледна и се усмихна неуверено.

— Купете си шапка — казах.

Би трябвало да умея да чакам, предвид начина, по който съм избрал да си изкарвам прехраната — ако наистина съм го избрал, а не по просто съм попаднал в тази професия, както попадаш в отворена гърловина — обаче не съм такъв човек. Без проблем мога да пилея време. Мога часове наред да седя в кантората във въртящия се стол, загледан през прозореца към секретарката от другата страна на улицата, приведена над диктофона, без дори да я виждам през повечето време. Мога дори да се разтакавам над някой царски гамбит, докато фигурите се размият и шахматните квадрати на дъската завихрят мозъка ми в бавен шемет. Мога да смуча бира в някоя старомодна кръчма, докато барманът ми се оплаква, че жена му е тъпа и децата му не го уважават, и дори да не се прозина. Аз съм роден да пилея време. Когато обаче се налага да чакам едно конкретно нещо, след пет минути започвам да нервнича.