Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Онзи ден обядвах рано в „Рудис Бар-Би-Кю“ на Ла Сиенега: свински ребърца, целите лъскави като намазани с тъмночервен лак, пък и имаха точно такъв вкус. Пиех мексиканска бира — струваше ми се подходящо по някакъв отвратителен начин. Мексиканската тема присъстваше в историята още от самото начало, ако човек има уши да я чуе. След това се върнах в кантората за кратко с надеждата да влезе някой клиент. Щях да се зарадвам дори на възрастната жена, чиято съседка се опитва да отрови котката ѝ. Мина обаче един час, който ми се стори като три, а още си бях сам. Смукнах няколко глътки от служебната бутилка. Изпуших още една цигара. Госпожица Пишеща машина отсреща беше изключила диктофона и покриваше с калъфа машината си. Сега щеше да си извади пудриерата и да си напудри носа, взряна в огледалцето си и нацупила устни, после щеше да прокара гребен през косите си, да затвори чантата си и да се прибере у дома. Да, прекрасно бях опознал навиците ѝ.

Проверих какви филми дават. В „Рокси“ възраждаха „Конски пера“. Звучеше като точно каквото ми трябва — щях да прекарам чудничък един час с Граучо и момчетата. Затова отидох, купих си билет на балкона и момичето ме заведе до мястото ми. Беше червенокоска с бретон, сладка устичка и дружелюбен поглед. Долу в партера имаше още едно хубаво момиче, което стоеше пред екрана с поднос със сладолед, бонбони и цигари. Беше облечено като камериерка — с къса черна пола, бяла дантелена яка и малка бяла шапка, подобна на обърната хартиена лодка. Нямаше повече от десетина зрители, самотни хора като мен, седнали възможно най-далеч един от друг.

Алените завеси се отвориха със замах, светлините угаснаха и на екрана се появиха рекламните кадри на „Невестата на горилата“ с участието на Лон Чейни и Барбара Пейтън, с Реймънд Бър като управител на плантация някъде в южноамериканската джунгла, прокълнат от местна вещица, който всяка нощ се превръща един бог знае в какво, кара красиви жени да пищят и зрели мъже да треперят от ужас. След това показаха някакви реклами на „Филип Морис“, на „Клорокс“ и на други такива неща, а накрая завесата отново се спусна и прожектор освети продавачката на сладолед в партера. Тя изпълни номера си, сви едното си коляно, наклони глава в подканваща усмивка, но въпреки това не привлече клиенти и след минутка прожекторът угасна с обезкуражаващо щракване, завесата се дръпна и филмът започна.

Седях и чаках енергичните братя да ме омагьосат, обаче не се получаваше. Не се засмях, никой друг не се засмя. Смешните филми са смешни само когато киното е пълно. Когато обаче е полупразно, забелязваш преднамереното забавяне на действието след всяка шега, за да отмине вълната от смях на публиката, но тъй като никой не се смее, цялата история започва да те натъжава. По средата на филма станах и си излязох. Пред въртящата се врата седеше червенокоската, която си пилеше ноктите. Попита дали ми е прилошало, а аз я уверих, че не, само имам нужда от чист въздух. Тя се усмихна мило, което още повече ме натъжи.

Вече започваше да се здрачава, въздухът беше димен и горещ като въздуха на спирка на метрото. Закрачих по булеварда, без да мисля за нищо конкретно. Намирах се в онова състояние на безвремие, както преди хирургична операция. Да става каквото ще, да се случва каквото има да се случва. Така или иначе, онова, което щеше да ми поднесе нощта, щеше да бъде за мен почти като последица от нещо, което вече се е случило. Мислех си, че не може да пострадам повече, отколкото вече бях пострадал. Закоравяваш, след като животът те е лаш­кал още откакто си станал достатъчно голям, за да изпиташ сърдечна болка, но после получаваш толкова силен удар, какъвто не си изпитвал досега, и осъзнаваш колко си раним и колко раним ще бъдеш винаги.

Спрях до една пощенска кутия, проверих кога събират пощата и установих, че кутията вече е изпразнена. Извадих плик от вътрешния джоб на сакото си, пъхнах го в процепа и го чух как пада на пода вътре.

В сградата на „Кахуенга“ нямаше никой, с изключение на нощния портиер в стъклената му кабинка до асансьора и един чистач — много висок негър на име Руфъс, който винаги се държеше приятелски с мен. Понякога му пусках сведения за конете, но не знам някога да е залагал. Когато излязох от асансьора, той беше в коридора и замислено плъзгаше напред-назад по пода мокрия парцал. Беше поне два метра висок и имаше голяма и красива африканска глава.

— До късно ли ще работите днес, господин Марлоу? — попита той.