Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Съжалявам, Бърни. Не бих те лишил от това световно удоволствие, но допуснах, че сигурно те интересува какво става с Питърсън и останалите.

— Прав си, Марлоу. Признателен съм ти, че ме осведомяваш какво се случва, наистина. Само че знаеш ли какво можеш да направиш сега? Искаш ли да ти кажа какво да направиш?

— Всъщност не, но допускам, че въпреки това ще ми кажеш.

Прав бях. Каза ми. Предложенията му бяха шумни, колоритни и повечето се оказаха анатомично неприложими.

Когато приключи, учтиво му пожелах „лека нощ“ и затворих. Бърни не е лош човек. Както вече казах, избухлив е и с времето става все по-избухлив.

Вдигнах крака върху бюрото. Загледах се през прозореца. Защо от разстояние светлините на града сякаш трептят? Погледнеш ли ги отблизо, светят постоянно. Сигурно е свързано с въздуха, с милионите миниатюрни прашинки, които кръжат в него. Всичко изглежда неподвижно, а не е, движи се. Например бюрото, върху което бях вдигнал крака, изобщо не беше масивно, а ято частици, толкова малки, че човешкото око не ги вижда. Като се замислиш, светът е плашещо място. И то без да броиш хората.

Преди си мислех, че Клеър Кавендиш ще ми разбие сърцето. Не съзнавах, че вече е сломено. Човек се учи, докато е жив, Марлоу.

Тя се обади малко след десет. Бях паднал духом, отново бях извадил бутилката от дълбокото ѝ скривалище в чекмеджето на бюрото и си бях налял скромно два пръста бърбън. Алкохолът някак не ти изглежда толкова сериозно нещо, когато го пиеш от хартиена чаша. Уискито ми опари устата, която вече беше раздразнена от всички цигари, които бях изпушил през този дълъг ден. Определено не бях човекът, който да натяква на Бърни да откаже цигарите.

Усетих, че телефонът ще звънне, секунда преди наистина да звънне. Гласът ѝ звучеше приглушено, почти шепнешком.

— Той е тук. Ела както обикновено през оранжерията. И не забравяй да угасиш фаровете.

Не помня какво отговорих. Може би нищо. Все още бях в онова състояние на унесено безвремие, сякаш блуждаех извън тялото си и наблюдавах действията си, обаче не участвах в тях. Сигурно беше последица от чакането и губенето на време. Руфъс си беше отишъл у дома, подът, който миеше, отдавна беше изсъхнал, макар че подметките на обувките ми още скърцаха по него като че ли още е мокър. Навън нощният въздух вече бе прохладен, а дневният пушек най-сетне се беше разсеял. Бях паркирал колата на Вайн, под една улична лампа. Приличаше на едро животно, приклекнало до тротоара, а фаровете сякаш ме гледаха злостно. Отне ѝ известно време да запали, давеше се и клюфкаше. Сигурно беше време да сменям маслото или нещо подобно.

Подкарах бавно, но въпреки това не след дълго видях морето. Завих надясно по магистралата и вълните ми се сториха като призрачна и бурна бяла ивица в тъмното отляво. Пуснах радиото. Рядко го правех и дори за дълго забравях, че изобщо го има. Станцията, на която попаднах, свиреше стара песен на групата на Пол Уайтман — гореща музика, направена безопасно хладна за масите. Не проумявам как тип на име Уайтман има дързостта да свири джаз.

Едър заек прекоси платното пред мен и опашката му проблесна неестествено на светлината на фаровете. Бих могъл да измъдря някакво сравнение между животното и мен, обаче бях твърде апатичен, за да си направя труда.

Пред портата угасих фаровете, дръпнах крак от газта и оставих колата да спре. Луната се беше скрила и навсякъде цареше мрак. Дърветата се извисяваха като високи слепи насилници, които опипом се придвижваха в мрака. Поседях, заслушан в цъкането на двигателя. Чувствах се като пътник в края на дълго пътуване. Исках да си почина, ала не можех, още не.

Излязох от колата и постоях до нея минутка, душейки въздуха. От двигателя се носеше мирис на изгоряло, но иначе нощта ухаеше на трева, рози и други растения, чиито имена не знаех. Тръгнах през моравата. Отпред къщата беше тъмна, с изключение на няколко светещи прозорци на първия етаж. Стигнах до чакъла пред входа и се отклоних наляво. Уханието на рози се засили, стана наситено и почти задушливо.

Наблизо долових раздвижване и спрях, обаче нищо не виждах в тъмното. После мярнах нещо синьо, тъмно и лъскаво синьо, и чух свистене, което бързо утихна. Сигурно беше паунът. Надявах се да не изпищи, нервите ми нямаше да го понесат.

Когато завих покрай къщата и се приближих до оранжерията, чух пиано и спрях да послушам. Шопен, предположих, но сигурно грешах — за мен всичко на пиано е от Шопен. Музиката, отдалеч тиха, звучеше съкрушително прелестна и — ами просто съкрушителна. Представи си, казах си, само си представи какво е да умееш да произвеждаш такива звуци от голяма черна кутия, направена от дърво, абанос и опънати жици.