Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Видях се с Питърсън — съобщих.

Това предизвика реакция. Тя бързо се приведе напред, сякаш се канеше да скокне на крака, и забелязах как кокалчетата на лявата ѝ ръка се стягат върху пианото. Черните ѝ очи се разшириха и заблестяха почти трескаво.

— Защо не ми каза? — попита задавено. — Искам да кажа, по-рано. Кога го видя?

— Днес по обяд.

— Къде?

— Няма значение къде. Той ми се обади и поиска да се видим, затова се срещнах с него.

— Но… — примигна тя бързо и по тялото ѝ премина лека тръпка чак до върха на обувката ѝ, която се подаваше под подгъва на синята ѝ рокля. — Какво ти каза? Даде ли… обяснение защо е инсценирал смъртта си? Не може просто да е изникнал така и да те е помолил по телефона да се срещнете. Кажи ми.

Извадих табакерата си, изобщо не я попитах дали има нещо против да пуша, не бях в настроение за учтивости.

— Никога не ти е бил любовник, нали? Пробута ми тази реплика, за да има причина да ме наемеш да го търся. — Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах. — Не си прави труда да лъжеш. Виж, истината е, че пет пари не давам. И бездруго не се вързах на тази история с „моля те, намери гаджето ми“ — както ми го описа, веднага ми стана ясно, че Питърсън не е човек, на когото ще отделиш и минутка време.

— Тогава защо се престори, че ми вярваш?

— Бях любопитен. Освен това, честно казано, не ми се искаше да си тръгнеш от кантората ми и повече никога да не те видя. Жалка история, нали?

Тя се изчерви. Това ме свари неподготвен и ме накара да се запитам дали не трябва постепенно да премисля суровите изводи, до които стигнах за нея и за характера ѝ след сутрешния си разговор с Питърсън. Може би тя беше жена, която с лекота върти мъжете на малкото си пръстче. И кой би могъл да я вини? После обаче си спомних какви лъжи ми беше сервирала, макар и просто премълчавайки истината, замислих се за начина, по който ме беше мамила още от самото начало, и гневът отново се надигна в гърдите ми.

Клеър беше извърнала лицето си наляво, демонстрирайки съвършения си профил. Можеш да ненавиждаш някоя жена и въпреки това да знаеш, че само да ти свирне, ще се проснеш в краката ѝ и ще обсипеш обувките ѝ с целувки.

— Моля те — каза тя, — разкажи ми какво се случи на срещата.

— Той носеше куфар. Поиска да го доставя на човек на име Лу Хендрикс. Името познато ли ти е?

— Сигурно съм го чувала — презрително сви рамене тя.

— Чувала си го, и още как. На него Питърсън трябвало да достави дрогата.

— Каква дрога?

Засмях се. Тя все още не ме поглеждаше, извърнала класическия си профил, на който се дължеше приликата ѝ с Клеопатра.

— Стига, престани да се преструваш, играта свърши. Нищо няма да загубиш, ако си честна — или вече си забравила какво е това?

— Няма нужда да ме оскърбяваш.

— Няма, съгласен съм, обаче ми е приятно.

Тръсках цигарата си в свитата си шепа, но Клеър се изправи, взе голям пепелник от капака на пианото, приближи се и ми го подаде, а аз изсипах пепелта от дланта си и го оставих на пода до стола си. Тя се обърна с поредното копринено прошумоляване и седна отново на столчето пред пианото. Бях ѝ ядосан, страшно ядосан, обаче адски ме болеше, защото съзнавах, че съм изгубил завинаги онази малка частица от нея, която мислех за своя.

— Кажи ми, всичко ли беше преструвка? — попитах.

Забелязах, че завесите на прозореца отляво се раздвижиха лекичко, макар да не усещах течение.

— Кое всичко?

— Знаеш какво имам предвид.

Тя погледна надолу към ръцете си, сключени в скута ѝ. Замислих се за абажура на лампата до леглото ми с нарисуваните кървавочервени рози, за това как стенеше тя в обятията ми, как трептяха клепачите ѝ и как ноктите ѝ се забиваха в рамото ми.

— Не — отговори тя толкова тихо и немощно, че едва я чух. — Не всичко.

Вдигна очи към моите и с умолителен поглед допря пръст до устните си и съвсем лекичко поклати глава. Отвърнах с празен поглед. Излишно се тревожеше — нямаше да изрека на глас онова, което безмълвно ме молеше да премълча. Какъв смисъл имаше? Защо да правя положението още по-сериозно? Освен това отчаяно ми се искаше да вярвам, че беше легнала с мен, защото искаше, а не защото това бе поредното нещо, което е направила за мъжа, в когото е влюбена.

Завесите отново се размърдаха.

— Искате твърде много, госпожо Кавендиш — казах достатъчно силно, че всички в стаята да чуят. Клеър кимна и отново сведе глава. Угасих цигарата си в пепелника на пода и се изправих.

— Добре, Тери, вече можеш да излезеш. Край на игрите.