Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Очаквам телефонно обаждане. Добре ли си, Руфъс?

Той ми се усмихна широко.

— Познавате ме, господин Марлоу. Старият Руфъс винаги е добре.

— Ама разбира се, разбира се.

В кантората не светнах лампите. Седнах в тъмното и се завъртях на стола, за да мога да гледам през прозореца към светлините на града и луната, увис­нала на синкавите възвишения отвъд него. Извадих бутилката от чекмеджето, но отново я прибрах. Последното, от което се нуждаех, беше помътена мисъл.

Звъннах на Бърни Олс. Не беше в службата, затова прелистих тефтера си с подгънати ъгълчета и намерих телефона му. Не обичаше да му се обаждаш у дома, ама пет пари не давах. Вдигна съпругата му и когато се представих, заплаши, че ще ми затвори, но не го направи. Чух я да вика Бърни, по-приглушено чух той да ѝ изръмжава в отговор и да слиза по стълбите.

— Приятелчето ти Марлоу е — чух кисело да му съобщава госпожа Олс, когато Бърни слезе.

— Какво искаш, Марлоу? — изръмжа той.

— Здрасти, Бърни. Надявам се, че не те притеснявам.

— Дай да прескочим формалностите. Какво има?

Казах му, че съм се видял с Питърсън. Почти усетих как наостря уши.

— Видял си го? Къде?

— На Юниън Стейшън. Звънна и ми каза да отида там. Избра гарата, защото носеше куфар и не искаше да събужда подозрение.

Мълчание.

— Какъв куфар?

— Просто куфар. Английски, от свинска кожа, със златисти метални части.

— И какво имаше в куфара?

— Хероин за трилиарди долари. Собственост на някой си господин Менендес. Помниш ли стария ни приятел Менди, който сега живее южно от границата?

Бърни отново се умълча. Заприлича ми на човек, който завърта капака на тенджера под налягане. С годините Бърни ставаше все по-избухлив. Мисля, че наистина трябваше да вземе мерки.

— Добре, Марлоу, започвай да обясняваш — нареди ми той през стиснати устни като портфейла на Джак Бени 10 10 Американски комик от средата на ХХ в. — Б.пр. .

И аз го сторих.

Той ме слушаше мълчаливо, само от време на време изсумтяваше изненадано или отвратено. Когато приключих, той си пое дълбоко дъх, което стана причина да се разкашля. Дръпнах слушалката от ухото си, докато приключи.

— Дай да изясним нещата — поде той позадъхан. — Питърсън е пренасял дрогата на Менендес тук от Мексико и я е доставял на Лу Хендрикс, докато не му хрумнала блестящата идея да задържи една партида за себе си и да я продаде на някакъв господин от италиански произход. При това сделката се объркала, после започнали да се трупат мъртъвци, Питърсън се уплашил и не наел теб…

— Опита да наеме мен.

— … да доставиш стоката на Хендрикс.

— Да, горе-долу е това. — По линията се разнесе някакво шумолене и после чух как драсва клечка. — Бърни, цигара ли си палиш? — попитах. — Не кашляш ли вече достатъчно?

Чух го да вдишва, после да издишва.

— И къде е куфарът сега?

— В едно шкафче на гарата. А ключът от шкафчето е в плик за писма в пощенска кутия на Южен Бродуей. Ще го получиш утре с втората поща. И за да изпреваря въпроса ти, направих го, защото обещах на Питърсън да му дам време да се изпари.

— Къде е той?

— Замина на круиз в Южна Америка.

— Много смешно.

— Не си струва да го преследваш, Бърни. Не хаби сили и не се ядосвай повече, отколкото вече си ядосан.

— Ами Хедрикс?

— Какво за него?

— Трябва да го прибера да си поговорим малко.

— И за какво ще го прибереш? Дрогата не е доставена — вместо това е при теб, или поне ще бъде при теб, когато ключето за шкафчето пристигне при тебе утре. Нищо не свързва Хендрикс с тази история.

Бърни си дръпна отново от цигарата. Никой не се наслаждава на пушенето толкова, колкото човек, който би трябвало да откаже цигарите.

— Нали разбираш, че след всичко това с… Колко?… Четирима мъртъвци, включително биячът на Канинг, между другото… как му беше името?

— Бартлет.

— Включително той — почина днес следобед.

— Много лошо — подметнах уж напълно искрено.

— Както и да е, след всички тези убийства и целия хаос не съм предявил нито едно обвинение и не съм тикнал нито един заподозрян в панделата.

— Можеш да арестуваш мен, задето прострелях Бартлет, ако това ще те ощастливи. Все пак случаят не е сериозен.

Бърни въздъхна. Той е много уморен човек. Наканих се да го посъветвам да се замисли за пенсиониране, но не го сторих. След кратко мълчание попита:

— Гледаш ли боксовите мачове, Марлоу?

— По телевизията ли?

— Аха.

— Понякога.

— Тази вечер гледах един мач горе. Когато ти се обади, Шугър Рей бършеше пода с Джоуи Максим. Току-що чувам отгоре, в бърлогата си, където си имам мой телевизор, гонга и бурните аплодисменти. Сигурно това означава, че Джоуи е на пода и сипе кръв и счупени зъби. Върху платнището. Искам да го видя как пада за последен път. Нямам нищо против Джоуи — той е красавец и храбър боксьор. Обзалагам се, че ще направи голямо шоу, преди прожекторите да угаснат за него. Жалко, че няма да догледам мача. Нали ме разбираш?