Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Да се върнем малко назад. Разкажете ми как инсценирахте смъртта си.

Той въздъхна ядосано.

— Колко време ще ме държите тук, Марлоу, за да отговарям на глупавите ви въпроси?

— Колкото трябва. Аз съм много любопитен човек. Угодете ми.

Той отново започна разсеяно да разтрива китката си. По нея вече се виждаха синини. Не знаех, че имам такава желязна хватка.

— Познавах Флойд Хансън — отговори той по обичайния си нацупен начин. — Пускаше ме в клуба, когато стареца го нямаше.

— Как така?

Той отново разкриви лицето си и то вече не беше красиво.

— Баща ми ме лиши от наследство и ми забрани да се доближавам до него и до скъпоценния му клуб „Кахуила“. Харесваше ми да ходя там, да се напивам и да повръщам на ориенталските му килими.

— С какво държахте Хансън?

— Държах ли го с нещо?

— Така допускам. Поемал е голяма опасност, като ви е пускал вътре. Срещал съм баща ви, не ми се стори толерантен човек. Плащахте ли на Хансън?

Той се засмя — първият искрен смях, който чувах от него.

— Неее, не се налагаше да му плащам. Знаех някои неща за него. Веднъж се пробва с мен, когато бях млад и зелен. После обясни, че не знае какво го е прихванало, и ме накара да се закълна, че няма да кажа на стареца. Обещах му, обаче ясно му дадох да разбере, че от този момент нататък си имаме споразумение.

Питърсън се усмихна, горд от съобразителността си.

— Тялото, което онази нощ сте облекли с дрехите си и сте оставили край пътя… то откъде се появи… чие е?

— На някакъв работник от клуба.

— Вие ли го убихте?

Той се отдръпна назад и впери поглед в мен.

— Моля? Майтапите ли се?

— В такъв случай трябва да е бил Хансън. — Замълчах. — Интересно, не бих казал, че е убиец. Не подозирах, че е способен.

Питърсън се замисли.

— Не съм го разпитвал за тялото — заяви сприхаво. — Явно съм решил, че който и да е, е починал от естествена смърт. Не видях никакви белези по него. Двамата с Флойд го облякохме с костюма ми в клуба, после го закарахме с ръчна количка край пътя. Цяла нощ се преструвах на пиян, постарах се всички да ме видят…

— Включително Клеър Кавендиш.

— Да — кимна той. — И Клеър беше там. Освен това се уговорих с Лин да разпознае тялото и да уреди кремацията. Всичко беше уредено, всичко беше наред. По-надолу по пътя ме чакаше паркирана кола и веднага след като с Флойд щяхме да захвърлим тялото, аз щях да офейкам на север с куфара в багажника. Трябваше да се получи.

— Баща ви знаеше ли?

— Съмнявам се. Откъде би могъл да знае! Флойд не би му казал нищо. — Взе кибритена клечка от пепелника и я завъртя между пръстите си и палеца. — Откъде го познавате?

— Кого? Баща ви ли? Отидох в клуба да разпитвам за вас. Говорих с Хансън, който никак не ми помогна. После се появиха мексиканците, които убиха сестра ви и също ви търсеха. Баща ви и Бартлет ги спипали и ги изстискали до пръсване. Допуснах грешката да отида в клуба отново, докато се случваше всичко това, и не щеш ли, се озовах в басейна, за да ме насърчат да разкажа какво знам за вас и вероятното ви местонахождение. Баща ви е впечатляващ човек. Неотстъпчив. Разбирам защо не се погаждате.

Наблюдавах келнерката, която се възползваше от възможността да си почине на своята маса в ъгъла. Беше уморена блондинка с тъжни очи и нещастна уста. Постоянно издаваше напред долната си устна и духаше нагоре, та влажният ѝ бретон да се повдигне и отново да падне върху лицето. Внезапно ми дожаля за нея, за жалкия живот, на който беше обречена, да търчи по цял ден сред шумотевица, миризми и неспирния поток нетърпеливи и раздразнителни хора. После си казах: ама кой съм аз, че да я съжалявам? Какво знам за нея и за живота ѝ? Какво знам за когото и да било?

— Ненавиждам старото копеле — каза Питърсън отнесено. — Той развали всичко, още от самото начало.

Ама разбира се, прииска ми се да кажа, старецът е виновен — винаги е така с хора като теб.

— Нали знаете, че баща ви е беглец?

Новината го поразвесели.

— Така ли? Защо?

— Защото е убил онези мексиканци — или поне е разпоредил да бъдат убити.

— Така ли? — Питърсън видимо се развесели. — Къде е отишъл?

— Много хора биха искали да разберат.

— Сигурно е някъде в Европа. Има скрити мангизи. Сигурно живее под фалшиво име — изкиска се той почти с възхищение. — Никога няма да го намерят.

Помълчахме малко и двамата, после Питърсън се размърда.

— Трябва да тръгвам, Марлоу — каза той. — Какво решаваш? Ще занесеш ли нещата на Хендрикс?